Дяволската колония
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #7
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546552396
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дяволската колония». Краткое содержание книги:
Лий Чайлд
— Не ми прилича да са се страхували — отбеляза Джордан. — По-скоро са криели нещо.
Ханк докосна носа си — „право в десетката, момчето ми“ — и посочи екрана.
— Виж това. Намерих откъса в една наскоро излязла книга. Това е извадка от стар дневник на един от първите заселници, Джон Хамилкар Холистър. Не успях да открия нищо подобно другаде, но е повече от показателно за това мълчание на индианците.
Джордан се наведе към екрана.
Ханк също зачете заедно с него.
Има съвсем малко индиански легенди за тази нарочно непозната земя. От тях аз открих само една, според която на никой бял не трябва да се казва за този пъкъл, за да не навлезе той в района и да сключи съюз с дяволите, и с тяхна помощ да унищожи всички индианци.
Поразеният Джордан ахна.
— Значи наистина са криели нещо!
— Нещо, което прадедите ни не са искали да попада в неподходящи ръце от страх, че ще бъде използвано срещу тях.
— Онзи изгубен град трябва да е там.
„Но къде?“
Ханк се опита да се отърси от парализиращото отчаяние. Щеше да следва примера на Джордан. Нямаше да изгуби надежда. Забеляза, че младежът се взира през прозореца към светлините на Флагстаф в далечината. Но Ханк знаеше, че мислено е много по-далеч и го измъчва тревога, нямаща нищо общо с вулкани и изгубени градове.
Този път той се пресегна и стисна окуражително ръката на младежа.
— Ще я върнем.
01:38
Солт Лейк Сити, Юта
Беше минал почти час, откакто Каи разговаря с чичо си Кроу. Сега седеше на един стол в трапезарията. Ръцете й не бяха вързани, но нямаше какво да прави освен да дъвче нокътя на палеца си.
В апартамента кипеше оживена дейност. Командоси сменяха бойните си екипи с цивилни дрехи, които подхождаха зле на такива яки наемници. Събираха багаж и екипировка, разглобяваха оръжия. Готвеха се да потеглят.
Дори компютърното оборудване беше прибрано в специално пригоден висок куфар на колела. От него излизаха кабели, виещи се до изкормения телефон на Джордан.
Рафаел крачеше около куфара в очакване на обаждането на чичо й.
Каи пъхна ръце между коленете си, изпълнена с безпокойство, балансираща на ръба на ужаса.
Преди обаждането на Пейнтър я бяха затворили в една от спалните на апартамента и тя бе убедена, че чичо й е мъртъв. Беше сигурна, че ще я убият. Не й пукаше. Чувстваше се абсолютно пуста отвътре и просто беше седнала на леглото. Страхът още си беше тук, навит като змия около основата на гръбнака й, но изобщо не можеше да се сравнява с опустошението вътре в нея. Беше видяла твърде много кръв, твърде много смърт. Собственият й живот нямаше особен смисъл. Помисли си дали да не счупи огледалото в банята и да си разреже вените, за да си възвърне поне толкова контрол върху самата себе си.
Но дори това й се струваше прекалено тежка борба.
Просто нямаше сила за нея.
После дойде обаждането. Чичо й беше жив, професорът и Джордан също, дори и онзи ходещ гардероб Ковалски. Беше видяла снимката им на екрана на компютъра на Рафаел, някакъв кадър от новинарско съобщение за спасяването на групата.
След обаждането пустотата се запълни с ликуване, което осветяваше с топла светлина тъмните местенца в нея. Последните думи на чичо й още звучаха в главата й.
„Ще дойда да те прибера. Обещавам“.
Той нямаше да я изостави — и тя му вярваше, и именно това сега разпалваше задушаващия ужас. Изведнъж отново й се прииска да живее и заради това желание отново имаше какво да изгуби.
Но от това нямаше спасение.
Погледна към единствената си компания на масата — мускулестата чернокожа Ашанда. Отначало Каи бе изпитала ужас от нея, но пък тогава тя нажежаваше железа в огъня и измъчваше хора по заповед на Рафаел. С времето обаче страхът й се превърна в неудобство, примесено с любопитство.
Коя беше тази жена?
Различаваше се от останалите и явно не беше войник, макар да се биеше за Рафаел. Каи си я представи как се появява от сенките в онази пълна с кал пещера, как тича с пъргавина и скорост, които сякаш не отговаряха на размерите й. Беше я видяла и да работи на компютъра — черните й пръсти летяха над клавиатурата, докато Каи разговаряше с Пейнтър. Но тя определено беше нещо повече от техническо лице.