Дяволската колония

При тази липса на ориентири нищо чудно, че Фортескю бе заминал най-напред за Исландия.

Сейчан се върна с лист и химикалка и започна да копира написаното по края на картата.

Докато тя работеше, Грей проследи гръбнака на Скалистите планини на юг и откри онова, което търсеше — съвсем мъничък кристал, който лесно можеше да бъде пропуснат, освен ако не го търсиш специално.

„Това трябва да е пещерата в Юта“.

В сравнение с диаманта на север този беше нищожен. Всъщност бе толкова миниатюрен, че Дейвис и Фортескю или не го бяха забелязали, или изобщо не бяха сметнали за необходимо да го споменават. Грей местеше поглед от единия кристал към другия и обратно с растяща увереност, че разликата в размерите отразява относителната важност на различните обекти — а също и опасността.

Погледна си часовника. Беше съвсем наясно, че времето изтича.

Сейчан приключи и посочи с химикалката най-големия диамант.

— Да имаш представа къде се намира това?

— Мисля, че ще получа — каза той, докато сглобяваше парчетата от пъзела в главата си. Картината изглеждаше съвсем основателна и го изпълваше с ужас. Трябваше му обаче доказателство, преди да сподели теорията си. — Трябва ми карта на западната част на Съединените щати.

Сейчан посочи пещта.

— Междувременно, какво ще правим с тази?

И Грей й показа — завъртя цифровия термостат на пещта. И продължи да го върти, като гледаше как температурата се покачва до над три хиляди градуса по Целзий, три пъти повече от температурата на топене на обикновеното злато. Сините пламъци подскочиха по-високо и затанцуваха с нова сила.

Сейчан го зяпна.

— Не можем да рискуваме картата да попадне в ръцете на Уолдорф — обясни той.

— Значи смяташ да я унищожиш?

— Ще опитам. Металът на картата е по-плътен, така че няма да се разтопи при температурата, необходима за обикновеното злато. Но дори и този материал трябва да има точка на топене.

За да е сигурен, че това ще се случи, Грей продължи да върти термостата, докато на екрана вместо градуси се изписаха три букви — МАХ.

Надяваше се, че това ще свърши работа.

Гледаха как температурата в пещта се покачва все повече и повече. Скоро горещината ги прогони няколко стъпки назад. Картата в камерата засия ослепително като миниатюрно слънце.

„Може и да не се разтопи… дори и при такава температура“.

След още минута Грей трябваше да заслони очите си от яркото сияние.

— Усещаш ли? — попита Сейчан.

— Какво?

И в същия миг го усети.

Сърбеж по кожата, едва доловима вибрация, сякаш всички молекули в помещението се възбуждаха. Секунда по-късно тежката пещ започна да се тресе на бетонния под.

Грей сграбчи Сейчан за лакътя и я бутна към вратата.