Рубинения кръг [bg]

Не отделях очи от котарака, но много бавно възприятието ми за образа му започна да се променя. Всъщност цялото ми зрение напълно се промени. Рижавият цвят посивя, но шарките по козината на животното внезапно станаха по-отчетливи. Забелязвах всеки нюанс, всяка подробност. Междувременно всичко ми изглеждаше невероятно ярко, все едно бяха включени прожектори. Примигнах няколко пъти, за да проясня това усещане и забелязах, че все повече се снижавам до пода. Нещо падна върху лицето ми, закривайки погледа ми, и аз изпълзях изпод него. Беше блузата ми. Поглеждайки обратно към огледалото, видях отраженията на две котки.

Едната от тях бях аз.

— Дяволите да ме вземат.

Не познах веднага гласа на Ейдриън. Все още бях достатъчно човек, за да разбирам езика, но новите ми уши предаваха звуците по съвсем различен начин. Всъщност чувах повече от преди и обикновените звуци ми се струваха по-високи. Но имах малко време, за да се впускам в по-пространни размишления, тъй като две ръце внезапно ме вдигнаха и ме пъхнаха в клетката. Вратичката се затвори.

— Не искаме да ги объркаме, нали? — рече госпожа Теруилиджър.

— Къде смятате да сложите другата? — поинтересува се Даниела.

— Където искате — отвърна госпожа Теруилиджър. — Не мога да я взема със себе си. Охраната ме видя да влизам с една котка. Ще ме видят да излизам само с една.

— Какво? — Пискливият глас на свекърва ми едва не проби тъпанчетата на ушите ми. — Това същество ще остане тук?

Имаше нещо символично във всичко това. Снаха й е превърната в животно? Няма проблем. Но да се грижи за някаква котка? Голям проблем.

— Ще ви донеса котешка тоалетна и храна — услужливо предложи Нийл.

Зад металната решетка на клетката внезапно изникна лицето на Ейдриън и очите му се взряха в мен.

— Какво ново, котенце? Добре ли си там?

По навик се опитах да отговоря, но се получи само жално мяукане.

Изведнъж светът около мен се завъртя, когато вдигнаха клетката във въздуха. Трябваше да впрегна всичките си сили, за да запазя равновесие с крака и усещания, непознати за мен.

— Няма време за сладки приказки — отсече госпожа Теруилиджър. — Трябва да тръгваме.

Ейдриън сигурно я бе последвал, тъй като лицето му отново надникна през решетката.

— Бъди внимателна, Сейдж. Обичам те.

Госпожа Теруилиджър и Еди се сбогуваха и се запътиха към вратата. Излязохме от сградата и се озовахме навън. Знаех, че все още е нощ, ала светът, който успявах да зърна през решетките на клетката, изглеждаше съвършено различен от този, с който бях свикнала. Лампите върху високите стълбове разпръсваха много по-добре мрака при новото ми по-силно зрение. Макар да не можех да различа пълния спектър на цветовете, виждах много по-надалече, отколкото с човешките си очи. Разполагаме поне с час, докато магията се развали, но моите спътници поддържаха добро темпо, крачейки бързо през моравите на кралския двор към паркинга за гости.