Набелязана мишена
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #4
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Хермес»
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Набелязана мишена». Краткое содержание книги:
— Добро да е — отвърна той и продължи към колата си.
Тя го проследи с тревожен поглед, докато се отдалечаваше бавно по алеята.
А преди бе шофирал като луд.
Тя леко поклати глава и си каза, че не бива да му се натрапва. Във военномедицинския център имаше достатъчно пациенти, които я очакваха с нетърпение.
Джо искаше да умре. Болката в гърдите беше толкова непоносима, че едва дишаше. Очите му горяха. Коленете му се подкосяваха, докато седеше мирно до другия морски тюлен, дошъл за погребението на Смайли.
Националният гробищен парк в Арлингтън представляваше истинска палитра от есенни цветове. Саксии с разноцветни мимози украсяваха многобройните надгробни плочи. Покрай пътеките се редяха огненочервени кленове и златисти дъбове. Дали природата не му се подиграваше? Как можеше да изглежда толкова жива в присъствието на смъртта?
Въздухът бе наситен с аромат на лилии. Сред изобилието от цветовете им бе поставен ковчегът на Смайли, обвит в американското знаме.
Тръбачът вдигна рога до устните си, за да издаде най-чистите звуци, които Джо бе чувал някога. И те сякаш се забиваха право в сърцето му.
Денят си отиде. Слънцето залезе. Над езерата. Над хълмовете. От небето. Всичко притихна. Несмущаван покой. Бог е нощта.
Бум. Първият залп от седемте оръдия раздра тишината. Джо притисна колене, за да се задържи прав. В съзнанието му изплува образът на мъртвия Нико, който повлича Къри със себе си.
Бум. Снарядите се сипеха върху земята и цялата планина се тресеше.
Бум. Хеликоптерът се издигна и ударната вълна го изхвърли надолу по склона.
Той се олюля. Мъжете, застанали от двете му страни, го забелязаха и бързо се приближиха.
— Сър? — тихо го повика един от тях.
— Добре съм — отвърна Джо, въпреки че не беше вярно.
Ако на присъстващите им бе известно, че е бил командир на Смайли по време на мисията, бяха достатъчно тактични да не го показват. А ако не знаеха, така и нямаше да се досетят. Действащите офицери на средна възраст никога не заемаха местата на компетентните, опитни главнокомандващи. Това беше нечувано и в известен смисъл непочтително.
Но защо тогава го беше направил?
Зад опечаленото семейство на Смайли се бяха наредили представители на медиите. Отстраниха ги веднага, очевидно, за да се прикрие фактът, че на погребението присъства единственият оцелял в ужасната трагедия.
Господи, дано до края бъде така.
Трябва да изтърпя това, повтаряше си Джо, като си поемаше дълбоко дъх, за да се успокои. Краят вече се виждаше. В този момент адмирал Джонсън подаваше сгънатото на триъгълник национално знаме на майката на Смайли, която го притисна към гърдите си, както някога бе прегръщала сина си.
Джо затвори очи. Нямаше сили да гледа.
Почетната рота се оттегляше. Беше ред на тюлените да се подредят в редица покрай ковчега. Той непохватно се опита да откачи карфицата си във форма на тризъбец. Пръстите му все още бяха отекли и схванати. Погледът му бе замъглен от сълзи. С усилие следваше мъжете пред себе си. Ето че вече трябваше да забоде своята значка в капака…
Бум. С почти невиждащи очи успя да отдаде последна почит на приятеля си. Колегите му се ръкуваха с опечалените близки. Джо се извърна рязко и се отправи към джипа.
Веднага щом се озова в колата, сграбчи с всичка сила кормилото и едва си пое дъх. От солените сълзи раната върху бузата му започна да щипе.
Господи, помогни ми. Ала болката в сърцето ставаше още по-непоносима.
Двайсет минути по-късно най-сетне си пое дълбоко дъх.
Подсмърчайки, вдигна поглед към ковчега, който всеки момент щеше да бъде заровен на върха на малкото възвишение. Семейството продължаваше да се трупа около него, сякаш отлагаше момента на раздяла с обичания Ричард.
Простете ми, помисли си Джо, загледан в тях. Ако моята самонадеяност и амбициите ми го погубиха, простете ми. Защото аз никога няма да си простя.
Двайсет и осем карфици във формата на тризъбци проблясваха на слънцето.
Командир Монтгомъри най-сетне се беше върнал. Пени се обърна в леглото, когато стоповете на джина му се отразиха в тавана на спалнята й. Двигателят заглъхна, след малко с хлопване се затвори врата. Вече мога да заспя, каза си тя и зарови глава във възглавницата.
Ала тогава през прозореца, който бе оставила открехнат, защото Офелия пускаше отоплението на най-висока степен и вътре не можеше да се диша, се разнесоха странни звуци. Шум от падащи предмети, последван от ругатни я разбуди съвсем. Отвори очи и забеляза, че за разлика от друга вечер къщата на съседа й бе съвсем тъмна. Какво, за бога, ставаше с него?