Светлина в мрака

Тази жена се движи бързо и уверено, мислеше си той мрачно, докато поливаше с вода гърдите си. Цял ескорт от слугини го придружи до дневната стая на горния етаж и го съблече, докато слугите пренасяха огромния чебър10 пред огнището. Кофи с вода бяха донесени отдолу, над огъня бяха окачени пълни котли. Той топна пръст в чебъра, след което влезе вътре и въздъхна удовлетворен. После отпрати всички и се отдаде на блаженството, което изпитваше от проникващата в него топлина, от раздвижването на кръвта в тялото му. Твърде дълго беше търпял студа — отвън и отвътре.

Сега в стаята царуваше тишина, плътно затворената врата спираше течението.

Лейди Сора и нейната помощница разговаряха приведени над сандъка с дрехите му и шепотът от гласовете им достигна до него.

— Тази вълнена блуза е добра, и мека.

— Да, и добре е боядисана, а по ръкавите и по врата е обшита с ширит.

Останалите слугини работеха под ръководството на Сора или се занимаваха с шиене. Тяхното тихо бърборене му напомни за пролетното къпане преди четири години и той си представи голямата стая такава, каквато беше тя тогава.

Над всичко в нея доминираше леглото на господаря — с полирани дървени крака, повдигнато на подиум, оградено с балдахин и защитено със завеси от студените зимни ветрове. Сандъците с дрехи бяха поставени до отсрещната стена, достатъчно близко до огнището, за да могат да изсъхнат без опасност да се запалят от някоя случайно изхвръкнала навън искра. Осветена повече от която и да било друга стая в замъка, в голямата стая имаше много столове и пейки пред прозорците, където работеха жените. Прозорците гледаха към градината в двора на замъка. Железните решетки на тях хвърляха квадратни сенки в стаята, а дървените капаци бяха украсени с дърворезба.

Уилям се засмя, като си спомни колко много жена му бе настоявала най-напред за капаците, а после за дърворезбата. Баща му се сърдеше, че с тези нейни смешни идеи ще стигнат до просешка тояга, а Ан в същия тон му отговаряше, че е по-добре да си приготвя сам вечерята, сам да се кърпи и да си ражда внуци. Беше доста сериозна караница, но накрая лорд Питър весело поръча дърворезбата на капаците, а Ан продължи да му ражда внуци.

Докато умря при последното раждане. Уилям я положи до останалите четири малки гробчета на техните деца, отишли си твърде рано.

Той очакваше да го налегне познатата тъга, но вместо нея почувства само сладка меланхолия. Ан му липсваше. Липсваше му буйният й смях, мирисът на лавандула в дрехите й, закръгленото й меко тяло, притиснато до него през нощта. Но вече не скърбеше по нея и ако тази чудовищна беда не го бе споходила, той щеше да си потърси жена, която да се омъжи за него и да заживеят заедно.