Светлина в мрака

— Достатъчно! — Гласът на Уилям се извиси до нейния и прозвуча над главата й, когато се изправи, готов да изпадне в ярост. — Боже мой, коя сте вие? Сент Дженъвев9, която чрез Божията милост възстановява зрението на собствената си майка? Може би слепотата е нещо незначително за вас, защото не сте я изпитали?

— Тя е толкова тежка, колкото сам човек си я направи.

— Всичко, което представлявам, е свързано със зрението. Вие казахте, че съм войн. Рицар! Аз трябваше да защитавам моя дом, моето семейство, моите хора. Сега те нямат никаква полза от мен!

— Така ли? — Сора се отпусна, почувствала здрава почва под краката си. — Правили ли сте опит да разрешите техните спорове, да ги осъдите за извършени от тях престъпления?

Уилям не й отговори и тя отново се усмихна.

— Вие се ползвате с име на справедлив съдия при разрешаване на спорове. На кого оставихте обучението на собствения си син? Сега, когато възмъжава, той копнее за вас, за вашата поддръжка. Вашият баща има нужда от човек, с когото да разговаря, от когото да иска съвет, с когото да общува. Вашите арендатори се нуждаят от напътствия. Без твърдата ви ръка те са изгубено стадо овце. Вие жънете онова, което сте посяли, милорд, владение, пълно с хора, които ви боготворят. Но всичките ви предишни добри дела ще бъдат забравени, ако не се размърдате, за да защитите създадената легенда.

Докато я слушаше, на Уилям му се искаше да не беше толкова съвестен. Онази част от него, която настояваше за справедливост към другите, настояваше за справедливост и към самия него. Желаеше да отрече твърдението й, че е егоцентричен и нещастен. Напрегнат до крайност, той попита:

— Били ли сте някога отчаяна, копнееща за допир до човешко същество? И хората, които обичате, да са толкова изплашени от вашия недъг, че да не смеят да ви докоснат? Сякаш чрез допира той ще се предаде и на тях. Лежали ли сте самичка в леглото нощем, усещали ли сте как стените сякаш ви прихлупват, как оставате затворена в собственото си тяло?

Сора почувства как гърлото й се стяга и сълзите напират в очите й, но се овладя.

— Оплаквате се като стара, повяхнала жена, която не може да разбере слабостите на плътта, която никога не е любила, никога не е държала в ръцете си собствено дете. Начинът, по който говорите, ми подсказва, че вие никога не сте съгрешавали.

Краката на стола му изскърцаха, когато той отново седна на него. Сора почувства как внезапно съжаление обзема сърцето й. Тя се опита да говори, но не можа. Утешителните думи, които искаше да му каже, се превърнаха в тих шепот, който долавяше само със съзнанието си, проникваше само до нейното сърце.

— Какво правите? Молите се за мен? — Гласът на Уилям изплющя като камшик, а после стихна, за да отстъпи място на размишлението. — Молите се за мен. — Пръстите му забарабаниха нетърпеливо върху страничната облегалка на стола. — За мен ли се молите?

Тя не отговори.

— Вие сте монахиня, нали?

— О, милорд.

— Разбира се. — Той щракна с пръсти. — Трябваше да се досетя. Само монахиня може да въведе такъв ред в едно домакинство.