Цар Плъх

— Ти какво седиш като че си у дома, а, Марлоу? Питър Марлоу извади табакера и посипа малко тютюн върху лист ратан. Сви цигарата и я поднесе към устните си. Продължителността на мълчанието му бе плесник за Грей.

— Един англичанин навсякъде е у дома си, приятелю — спокойно отговори Питър.

— Къде ти е лентата?

— На колана.

— Трябва да ти е на ръката. Такава е заповедта.

— Чия заповед — на скапаните японци? — отвърна Питър Марлоу.

— Лагерна заповед — рече Грей.

Един американец би доловил в гласовете на двамата само леко раздразнение, толкова спокоен бе тонът им, но и Грей, и Питър Марлоу знаеха истината — помежду им бе обявена война. Питър Марлоу мразеше японците, а в неговите очи Грей олицетворяваше именно тях, защото следеше за спазването на лагерните разпоредби, а те бяха японски разпоредби. И бе безпощаден към нарушителите. Но между двамата гореше друга, по-дълбока омраза — вродената омраза на хора от различни класи. Питър Марлоу знаеше, че Грей го презира заради произхода и образованието му — Привилегии, които Грей жадуваше повече от всичко на света и които никога нямаше да получи.

— Сложи я! — Началникът на полицията имаше право да изисква това.

Питър Марлоу сви рамене, измъкна лентата и я нахлузи на лявата си ръка. На нея бе отбелязан чинът му — лейтенант от Кралските военновъздушни сили.

Очите на Царя се разшириха. „Господи — помисли си той, — офицер! А аз за малко щях да го помоля за…“

— Много се извинявам, че ви прекъсвам обяда — говореше Грей, — но чух, че някой си е загубил нещо.

— И какво толкова е загубил?

— О, божичко! — едва не извика Царя. — Запалката! О, господи! — крещеше страхът му. — Отърви се от тая проклета запалка!

— Какво има, ефрейтор? — попита Грей, забелязал перличките пот върху лицето му.

— Ама, че жега, а? — с мъка продума Царя. Усещаше как колосаната му риза омеква от потта. Разбра, че е хлътнал в клопката и сега Грей просто си играе с него. Подвоуми се за миг дали да не пробва да избяга, но между него и прозореца седеше Питър Марлоу и Грей лесно можеше да го хване. А и да побегне, би означавало да се признае за виновен. Чу, че Грей говори нещо, и сърцето му спря да бие.

— Какво казахте, сър? — И този път „сър“ не бе обида. Царя бе вперил поглед в Грей и не вярваше на ушите си.

— Полковник Селърс съобщи, че са му откраднали златен пръстен! — злобно повтори Грей.

За миг Царя се почувства като замаян. „Явно не знае за запалката! Само дето ми се разтрепериха мартинките! Значи всичката дандания била заради идиотския пръстен на полковника! Селърс му го бе дал да го пласира преди три седмици и сделката му донесе доста солидна сумичка. Та Селърс съобщил, че са му откраднали пръстена, а! Бре, лъжецът му с лъжец!“

— Ама че кофти късмет — каза Царя с нотка на смях в гласа. — Значи откраднат! Можеш ли да си представиш?

— Аз си представям — грубо рече Грей. — Ти представяш ли си?

Царя не отговори, но му идеше да се засмее. „Слава богу, не е запалката! Отървах се и тоя път!“

— Познаваш ли полковник Селърс? — попита Грей.