Книга на мъртвите на древните египтяни
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Ватев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Книга на мъртвите на древните египтяни». Краткое содержание книги:
Мирогледният и митичен пълнеж на тия три религиозни системи обаче е създаден доста по-рано и е продължавал да се разширява и поддържа сред народа чак до края на древноегипетските царства. И това се отнася не само за космогоничните представи, чиято поява, изглежда, е станала далеч преди първите династии. Отнася се и за самите митични образи и взаимоотношения между боговете и обожествените същества.
Различните митотворчески изяви са пронизани от два успоредни цикъла, които във времето са проникнали така органично един в друг, че в по-късните периоди се появява едно доста необичайно явление — един митологичен символ да е символ на друг, вече създаден символ.
Първият от двата цикъла митична драматургия представя динамиката на най-близката за всеки човек противоположност — между светлината и тъмнината и постоянното преминаване на битието от едното в другото. Тук главният образ, комуто всички останали са подчинени, е образът на Слънцето, неговата поява и залезът му. В митичния цикъл тази смяна е съсредоточена в борбата на бога-слънце Ра с неговите противници, към които той насочва своето всепобеждаващо око. (Окото на Ра най-често се отъждествява със самия Ра и заедно с луната образува един общ бог — Хор.) Следването на деня и нощта се обяснява с борбата със злия дух Сет, който всяка вечер успява да открадне окото и всеки път е принуден да го възвърне, за да светне на земята.
Другият цикъл, по-сложният и по-близък до поведението на хората, е митичната поредица около Озирис. Приключенията в този митичен цикъл, за който най-често става дума в „Книга на мъртвите“, са много. Твърди се, че става дума за събитие или за лице от първото обединяване на Египет. Легендата описва убийството на Озирис от неговия брат Сет. Съпругата на Озирис — богинята Изида, и нейната сестра Нефтис събират частите на разкъсаното му тяло. Магическата сила на Изида го съживява. Ражда се Хор, който като дете се измъква от блатата, където е бил скрит от майката. Води се борба между Хор и Сет, в която победител е Хор. Убитият бива отмъстен от своя син Хор, който става родоначалник на династиите от фараони. Така божественото се свързва със земното, за да олицетворят заедно и като архетип няколко жизнено важни за хората двойки явления: светло и тъмно, ден и нощ, добро и зло, пустиня и обитавана земя, както и една дълга поредица от житейски и нравствени противоположности, залегнали в основата на всички тогавашни митове.
Първоначално Озирис се почита като бог на земеделието, символизиращ силата на растителния свят; след това е отъждествяван със слънцето, когато то се намира в нощния си път; още по-късно става символ на жизнената сила изобщо, била тя земна или небесна. Под формата на бог тази сила се спуща в света на мъртвите, за да им помогне да се възродят за славата на Озирис.
Сливането на двата митични цикъла улеснява и религиозната интерпретация на фараона. (Думата „фараон“ е означавала първоначално „голяма къща“, палат и постепенно се е променила като обозначение на господар на голямата къща, а след това и на царя, който в Египет носи всички знаци на боговете: опашка, с която обвива кръста си, изкуствена брада и скиптър.) По призвание фараонът е считан от древните египтяни за свързващо звено между хората и боговете, между човешкия свят и отвъдното. Всяка промяна на трона придобива по такъв начин един космически смисъл. Със смъртта на фараона хаосът побеждава реда в света, който обаче се възобновява с възцаряването на новия фараон. Той е по-малко управител, отколкото светец, комуто се приписват всички добрини за египтяните и всички победи над враговете. Наследствеността в царската власт в Египет е не само осветена от боговете. Самата тя е божествена наследственост. По тази причина при узурпация на царския трон от нова фамилия фараонът е бил длъжен да се сродява с някои от членовете на свалената от власт фамилия, за да не се изгуби кръвната линия на Хор. Фараонът обаче е посредник в двете посоки — на живите с боговете и на боговете със земния свят. Той съчетава в себе си видимото и невидимото. Като представител на отвъдното фараонът предоставя на земното всички възможности за единение с трансцендентното.
Всичко това е една първична картина на света, която се е обогатявала по съдържание, насищала се е с все по-абстрактни и идеологично целенасочени изисквания и становища, узаконявала се е като задължителен начин на мислене и поведение, но и до края на своето развитие, до историческото си изживяване е останала земна и примитивна по вид. Превърнал се бързо, дори преждевременно в система от магически, митически и религиозни образи, мирогледът на Хелиопол е наложил една линия на сетнешно развитие, при което примитивизмът става не само „висш примитивизъм“, но и официален признак на цялата съвкупност от схващания за света, за неговите благоприятни или враждебни на човека сили.