Книга на мъртвите на древните египтяни

Но да се върнем в света на митологията.

До решението на боговете тялото на покойника почива. Ако боговете приемат покойника, те му отреждат мир и покой в свещеното царство на Озирис (и да не пренася пясък „от изток на запад“, да не работи изобщо). Тогава при определени условия, предписани в рубриките към отделните глави в книгата, може да бъде съживено и тялото му за отвъден живот. Много глави от книгата са посветени не на друго, а именно на магиите за съживяването, на действията и заклинанията, които ще отворят отново очите на покойника, ще му дадат възможност да се движи, да вижда и да говори.

Божественият съд е една от главните теми не само на египетската теология, но и на египетското изобразително изкуство. В центъра винаги се виждат везни. Върху една от тях е поставено сърцето на покойника, разположено в урна, на другата — перото от камилска птица, известно като символ на справедливостта, чиято богиня е Маат. Понякога върху тази везна стои самата богиня. Отдясно е бог Тот с глава на птицата ибис, призван да отбележи присъдата, а отляво — бог Анибус с глава на чакал и с кръста на вечността в ръка. С другата си ръка той насочва покойника към везните. След това Анибус започва да претегля поведението на покойника, който му разказва за стореното от него до божия съд. Чудовището-крокодил чака с отворена уста, а зад него и хипопотамът — животното — синоним на безредието и отрицателните стихии. Ако перото на праведността натежава, покойникът е спасен, ако сърцето е по-тежко, той е осъден да попадне в устата на крокодила.

Много и различни са въпросите и съображенията, които би могло да се изкажат пред тази почти постоянна картина на божия съд. Защо кръстът на вечността, съставен от струната на всемирното звучене, е в ръката на главния съдник? Интересно би било също така и тълкуването на разположението, което имат действуващите фигури. Най-интересното обаче е, че не друго, а тъкмо сърцето на покойника е на везните. И то в негово присъствие. Всичко в картината на съда е насочено към везната със сърцето. Към нея е насочена и отворената уста на Себек.

Обяснението се крие в разбирането на древните египтяни за сърцето като сърцевина на човешкото същество, като индивидуално олицетворение на човешкото съзнание. Не случайно сърцето е единствената от вътрешностите, която се оставя в мумиите. В израза „от сърце и душа“, израз едва ли не международен, е скрито схващането, че сърцето е средище на интуицията, чувството и интелекта на човека. В него съзират жизнения възел на човешкото същество. Като такъв то е възприето и като символ на духовните изяви. В библейския свят сърцето е вътрешният живот на човека — емоционален и интелектуален. Сърцето е човекът отвътре, както тялото е човекът отвън. В исляма сърцето на вярващия се окачествява като „трон на бога“, а в християнството то е царството божие. Всичко това, но сгъстено в едно интуитивно разбиране, го има и у древните египтяни. Както бе посочено, бог Птах е замислил света в сърцето си и го е създал с думите на съзиданието. Сърцето е центърът на живота, волята и интелекта. „За да не е похитено сърцето на покойника“ — това са наименования на три от главите в „Книга на мъртвите“, чиито стихове са посветени изцяло на тази тема. Превъплъщенията (възкръсванията) на човека, извършвани от духовете, са в „съгласие със сърцето на човека при неговите минали постъпки“, органите са послушни на неговите (на сърцето) повеления, „това сърце за мен се моли“, „сърцето на вечния живот обречено“, „сърцата, които в правдата живеят“, „сърце ти даваш щастие и живот на моите органи!“ — всички тези стихове са само малка част от словата за възхвала и защита на сърцето в книгата. Особено ясно са откроени те в тридесета глава, която като писмено свидетелство е една от най-древните. (Пише, че е „открита“ през средата на третото хилядолетие преди новата ера „от царския първенец Херу-та-таф при неговото пътуване за описване на храмовете“. Именно „открита“, тъй като стародавността, изглежда, е имала някакъв допълнителен престиж сред вярващите. С това уважение в книгата се говори и за „боговете старовремски“.) Тук се обяснява и разликата между двете страни на сърцето — „иб“ и „хати“. „От майка ми небесна е «иб», сърцето ми, от земния живот — «хати» сърцето ми“. Възможно е и древните египтяни да делят съзнанието на лично, индивидуално и божествено присъствие, но по-вероятно е в „иб“ и „хати“ да се влага мисълта, че човекът и неговото съзнание (но в древноегипетския му жизнен вид) са родени от съединението на небето (богинята Нут) и земята — (Геб) и като тяхно създание те непременно присъствуват и в неговото сърце. „О, дух, поставен на теглилката на сърцето“,… „ти си на Хнум духът изчезнал“ — тези стихове от тридесета глава на книгата отъждествяват сърцето с божествената същност, чрез която бог Хнум присъствува у човека.