Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
— Седни. Седни.
Барликорн се приведе към него, вдигна каната с вино и напълни отново чашата на спътника си. — Ще дойда с теб — предложи лесничеят и вдигна ръка. — Оценявам компанията ти — наближава зима и късметът скоро ще ми изневери.
— Все още е есен — възрази Грийнел. — Вятърът е студен и пронизващ, но гората е пълна с дивеч.
Барликорн възрази:
— Познавам времето. След седмица ще свие студ. Преди празникът на свети Криспин ще падне сняг. Ако нямаш нищо против, ще дойда с теб.
Грийнел не можеше да му откаже. Все пак, реши той, Барликорн беше умел в боя и предпочиташе да пътува с него, отколкото да остави лесничея да го следва тайно. Затова се съгласи, довърши виното си и каза, че си ляга. Спътникът му отвърна, че ще остане в кръчмата. Беше забелязал група амбулантни търговци и усмихнат до ушите, извади от старата си кесия чифт зарове.
— Глупаците скоро ще се разделят с парите си — прошепна той. — Отивай да спиш, млади господарю. Ще се опитам да възстановя парите за храната ни.
На тавана, на най-горния етаж на хана Грийнел се съблече, свали ботушите си и скри парите си на тайно място. Зареди стрела в арбалета и го подпря на леглото, пъхна камата си под мръсната възглавница и остави меча си на достъпно разстояние. Легна си, но събитията от деня се въртяха в ума му; разбойниците, които бягаха като вълци през гората; звъна на оръжията; появата на Барликорн като ангел на отмъщението. Грийнел потъна в сън и кошмарът му се завърна. Беше отново в стаята, този път всичко се виждаше по-ясно — беше добре мебелирана стая с гоблени по стените и килимчета на пода; до малкото легло светеше нощна лампа. В съня си беше малко момче, но мислеше като възрастен. Беше се свил в тъмнината и слушаше ужасяващите викове отдолу, викове за убийство и предателство. Звукът от тежки стъпки по стълбите, една жена се навежда над него, има прекрасна златиста кожа, очите й са сиво-сини, но зад красотата й се таят паника и ужас. Чува се дрезгав мъжки глас. Грабват го от леглото, жената го държи на ръце, някой се приближава до вратата, проблясват мечове…
Ричард се изправи в леглото и се обърна. Трябваше да си припомни, че се намира на тавана на „Белият елен“ в Удфорд и че току-що е бил посетен от сукуба, нощен демон. Потърси огнивото и запали лоената свещ в оловния свещник на нощната масичка. Леглото отсреща беше празно. Очевидно Барликорн още играеше на зарове в пивницата. Ричард усети студ. Стана от леглото и на пръсти премина по ледените дъски, за да затвори капаците. Подскочи, когато един тлъст кафяв плъх претича през стаята, за да се скрие в дупката си в тъмния ъгъл. Ричард затвори капаците. От пивницата отдолу не се чуваше нито звук.
Той взе одеялото от леглото, наметна го на раменете си и отвори вратата. По стълбите, които водеха надолу, цареше непрогледен мрак. Чуваше се само писукането на хранещите се плъхове. Той отиде до площадката и видя кехлибарените очи на котка, втренчени в него. Значи кръчмата беше празна, помисли си Ричард, и всички спяха, щом плъховете се осмеляваха да се хранят, а котките да ловуват. Къде тогава беше Барликорн? Той се върна на пръсти в стаята си, затвори вратата и отвори капаците. Прозорецът, който всъщност представляваше малка зарешетена вратичка, покрита с наплюта от мухите намаслена хартия, гледаше към задния вход. Ричард го отвори и потръпна, когато студеният нощен въздух нахлу вътре. Виждаше светлината от фенера, който висеше на една кука пред вратата на кръчмата, но нищо друго. Нощното небе беше ясно и звездите проблясваха като накити върху кадифена възглавничка. Всичко останало беше черно. Ричард стоеше и трепереше, наострил слух в мрака. И тогава го чу. Тих конски тропот, приглушен, сякаш ездачът беше увил копитата с парцали. Ричард прекоси стаята, духна свещта и се върна до прозореца. От мрака се появи ездач с наметка и спусната качулка, тъмна сянка на фона на нощта. Малко по-напред от него беше Кътбърт Барликорн. Чу се тих шепот. Напрягайки очите си, Ричард видя Кътбърт да вдига ръце, после загадъчният ездач се обърна и изчезна в нощта.
Когато лесничеят влезе в стаята безшумно като котка, Ричард беше отново в леглото и се преструваше, че спи, завит презглава. Лежеше и дишаше дълбоко, докато слушаше леките шумове, с които спътникът му се приготвяше за лягане. Очите му натежаха, дишането му се забави и той отново потъна в сън, докато се чудеше случайна ли е била срещата му с Кътбърт. Не е ли организирал самият Барликорн нападението? Не е ли той един от разбойниците?
Същите въпроси го преследваха и на другата сутрин, когато заедно с опитния стрелец закусиха в кръчмата с мазен пушен бекон, хляб и узряло сирене. Нямаше и следа от уюта от предишната вечер. В стаята беше студено, собственикът не беше толкова радушен и огънят в голямото огнище не гореше така весело.