Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
Шкембестият собственик на „Белият елен“ ги настани на маса до силния огън. Поднесе им многобройни деликатеси — пикантни змиорки, супа от праз и парчета говежди бут, печени на скара, оваляни в пипер и горчица, покрити с гъст лучен сос. Барликорн яде, сякаш животът му зависеше от това и независимо, че пи много от силния червен кларет8, гласът му не трепна. Разказа на Ричард, без да бъде разпитван, че е отрасъл в Есекс и е обучен стрелец — майстор на лъка. Бил кралски ловец, докато не дезертирал от армията във Франция.
— Защо? — попита Грийнел.
Барликорн се облегна на стола и почисти зъбите си с клечка, която беше натопил във виното.
— Ти идваш от Поатие, нали?
— Да.
— И как ти се стори?
— Ужасяващо.
Барликорн се приведе напред.
— Заведох сина си във Франция — промърмори той. — Зареждаше колчана ми със стрели, зад коловете, където аз стоях в редиците на стрелците. Французите направиха пробив. Огромни мъже в брони, въоръжени с брадви, мечове и ками. Всеки разчиташе само на себе си. — Очите му се напълниха със сълзи. — Отблъснахме ги, обърнахме ги в бяг, но когато се огледах, малкият Алън беше мъртъв. Приличаше на заспал, като изключим голямото синьо-черно петно на слепоочието му. Имаше прекрасна коса, като узряло жито, а очите му бяха сини като лятното небе. Седях, положил главата му в скута си и се чудех защо, в името на Бога, беше всичко това. Кой го е грижа дали Едуард ще носи френската корона? Не си заслужава, щом за нея умират момчета като Алън. Затова си тръгнах. Върнах се в Англия. — Той млъкна и се загледа в огъня. — Жена ми почина малко след раждането на Алън. — После бавно продължи: — Върнах се към задълженията си на лесничей, но разбира се, всеки има врагове. Някой отишъл пред съдиите в Хелмсфорд и ги информирал, че съм дезертьор. Бях призован да се явя пред тях, но отказах. — Той сви рамене. — Нищо не се случи. Осемнадесет месеца по-късно нова писмена заповед, беше изпратена от кралската наборна комисия, с която ми нареждаха да се присъединя към армията, когато се събере в Колчестър. Отказах, избягах в гората и останах там. — Той леко се усмихна. — Все още изпълнявам ролята на кралски лесничей.
— И никой ли не те преследва?
— Нали видя гората? Кой ще изостави пътеката, за да преследва човек като мен в тъмнината?
— Ами тези разбойници, Хрътките.
— О! — Барликорн отпи от очуканото оловно канче. — Виждаш ли, млади сър…
— Ричард — обади се другият сухо. — Името ми е Ричард Грийнел. Казах ти.
— Разбира се. Да, млади сър, докато бях лесничей, аз преследвах Ратсбейн и Догуърт. Те са злодеи, душите им са изпълнени със злоба. Не са способни на състрадание и нямат страх нито от Бога, нито от хората. Сега и аз съм извън закона и те ме преследват.
— За отмъщение ли?
— Не. — Барликорн остави чашата си. — За наградата от петдесет лири, жив или мъртъв. Играем си на котка и мишка в гората. От миналия Архангеловден съм убил десет от хората им.
Грийнел тревожно огледа препълнената кръчма.
— И тук си в безопасност?
— Разбира се. Никой не ме познава. Ами ти — протегна се Барликорн. — Защо напусна кралската армия във Франция? Яздиш кон, който е твърде добър за теб, и със скъпа сбруя. И защо, за Бога, отиваш в Колчестър?
Грийнел се взря в чашата си. Барликорн приличаше на човек, на когото можеш да се довериш — суров, обветрен, кален воин. Той бързо си пое дъх; все пак му се струваше странно, че мъжът се беше появил точно в онзи момент. Откъде можеше да знае дали историята на лесничея е вярна? Ами ако го беше проследил от Франция? Беше ли опитният стрелец неговият тайнствен преследвач?
— Не съм лъжец — прошепна дрезгаво Барликорн. — Казах ти истината.
Грийнел вдигна глава и се усмихна.
— И затова, сър, също ще чуеш истината.
И като приближи стола си, младият оръженосец бързо му описа ранните години от живота си, пътуването до Франция, внезапната смърт на сър Гилбърт и завръщането си в Англия. Барликорн внимателно го наблюдаваше и когато свърши, поклати глава.
— Странно е как един умиращ човек може да промени живота ти. И ти си решил да отидеш в Колчестър?
— Нямам друг избор. Сър Гилбърт е мъртъв. Притежавам само това, което виждаш. Смятам да разгадая тайната. — Той млъкна. Беше съзрял нещо в очите на Барликорн. Не беше заплашително, по-скоро сякаш мъжът се усмихваше в себе си. Ричард почувства космите на тила му да настръхват от страх и отново отдръпна стола си. — По-добре да си лягам. Чака ме още път. Благодаря ти за помощта.
8
Старинно наименование на вината, произвеждани около Бордо. — Бел.ред.