Танц с дракони

Магистърът го бе поканил да проучи имението. Тирион намери чисти дрехи в един кедров скрин, инкрустиран с лапис и седеф. Дрехите бяха скроени за малко момче, забеляза, докато се мъчеше да се напъха в тях. Тъканта бе достатъчно фина, макар и леко мухлясала, но кройката се оказа твърде издължена в краката и много къса в ръцете, с яка, от която лицето му щеше да почернее като на Джофри, ако успееше някак да я стегне. Освен това бяха проядени от молци. „Поне не смърдят на повръщано.“

Започна проучванията си с кухнята, където две дебели жени и кухненското ратайче го поглеждаха предпазливо, докато похапваше сирене, хляб и смокини.

— Добро ви утро, прелестни дами — каза им с поклон. — Знаете ли накъде отиват курвите? — След като не отвърнаха, повтори въпроса си на висок валириански, макар да се наложи да каже куртизанка вместо курва. Този път по-младата и по-дебела готвачка му отвърна със свиване на рамене.

Зачуди се какво ще да направят, ако ги хване за ръце и ги замъкне в спалнята си. „Никоя няма да посмее да ти откаже“, бе казал Илирио, но Тирион някак си не мислеше, че е имал предвид тези двете. По-младата бе достатъчно стара, за да му е майка, а по-старата сигурно беше нейната майка. Двете бяха дебели почти колкото Илирио, с цици по-големи от неговата глава. „Бих могъл да се задуша в плът.“ Тия бяха най-лошите начини да се умре. Както баща му умря например. „Трябваше да го накарам да изсере малко злато, преди да издъхне.“ Лорд Тивин можеше да е бил скъперник с одобрението и обичта си, но станеше ли въпрос за пари, винаги беше с широка ръка. „Единственото по-жалко нещо от джудже без нос е джудже без нос, което няма злато.“

Тирион остави дебеланите със самуните и котлите им и тръгна да потърси мазето, където Илирио го беше излял от бурето предната нощ. Не беше трудно за намиране. Имаше достатъчно вино да го държи пиян сто години: сладки червени вина от Дорн, светъл пентошки кехлибар, зелен мирски нектар, шейсет бурета арборско злато, дори вина от приказния изток, от Карт, Юай Тай и Асшаи край Сянката. Накрая Тирион си избра буре силно вино, със знака от личната изба на лорд Рънсфорд Редвин, дядото на сегашния господар на Арбор. Вкусът му бе упоителен и замайващ на езика, цветът — толкова тъмен пурпур, че изглеждаше почти черен в смътно осветеното подземие. Тирион си напълни чаша и бутилка за всеки случай, и ги отнесе горе в градините да пие под черешите.

Случайно излезе през друга врата и така и не намери езерцето, което бе зърнал от прозореца си, но все едно. Градините зад къщата бяха също толкова приятни, а и много по-просторни. Поскита из тях, докато пиеше. Стените можеха да засрамят всеки истински замък, а декоративните железни шипове изглеждаха странно голи без главите, които да ги красят. Тирион си представи как би изглеждала главата на сестра му там горе, с катран в златната коса и бръмчащи мухи в устата. „Да, а за Джайм — шипът до нея. Никой не бива да застава между брат ми и сестра ми.“