Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

— Значи и ти си го почувствала! — извика той.

Тя се изправи.

— През последните две нощи не можах да мигна. Обаче реших, че причината е двойното мока кафе в „Старбъкс“. — Кейди отиде при брат си. — Какво означава това?

— Летяхме напред-назад във времето като две топки за пинг-понг. Това би трябвало да се отрази на нашите организми. Може би на субмолекулярно ниво сме станали по-чувствителни към потока на времето. Възможно е това да е предизвикало странното усещане.

— Не те разбирам, Айнщайн.

В ума на Джейк се въртяха безброй възможности, които не бе в състояние да осмисли докрай. Тръсна глава, сякаш за да проясни съзнанието си, и вдигна часовника.

— Мисля, че това трябва да ни насочи към ключалката, за която е предназначен ключът на татко. Тя трябва да е нещо египетско.

— Да, това го схванах.

— Тогава това обяснява защо крадците дойдоха точно днес.

Кейди първо се намръщи, после облещи очи от изненада:

— Да! Защото утре двамата с чичо Едуард ще се качите на влака за Ню Йорк и ще разгледате онази изложба в музея… египетската изложба.

Джейк кимна.

— Затова някой се опита да ни открадне часовника. Някой от експонатите в новата изложба би трябвало да е ключът, който търсим. Телата ни се опитваха да ни предупредят, да ни подготвят. — Джейк погледна сестра си право в очите. — Утре трябва да отидем в музея. И двамата.

— Но сутринта имам тренировка по фехтовка.

Джейк я погледна ядосано.

Както Джейк бе започнал да тренира таекуондо, така и Кейди бе открила спорт, на който да се посвети, и това бе фехтовката със сабя. Изглежда, че краткият й престой при викингите в Калипсос бе породил у нея любов към блясъка на остриета и танца на смъртта. Джейк трябваше да признае, че сестра му е много добра, може би не чак колкото един викингски воин, но вродената й грация и атлетизмът й помагаха да напредва бързо. Разбира се, както можеше да се очаква от Кейди, тя накара останалите мажоретки да заменят палките си със саби и превърна смъртоносното фехтовално изкуство във вълнуващо представление. Момичетата дори обсъждаха да се представят с този номер на регионалния шампионат за мажоретни състави в края на лятото.

— Не искам да го правя сам — помоли я Джейк.

Беше съвсем искрен.

Макар да не му се искаше да го признае, той се нуждаеше от Кейди. Тя бе последният човек от семейството, Джейк не искаше двамата да се разделят, особено когато ставаше въпрос за пътуване във времето.

— Ама че си глупчо! — подразни го Кейди. — Разбира се, че ще дойда. Опитай се да ме спреш! — Тя тръгна към вратата. — Започвай да четеш, Айнщайн. Трябва да научим колкото се може повече.

— Какво ще правиш?

Кейди го погледна с повдигната вежда и заплашителна усмивка:

— Отивам да наточа сабята си.