Бебето на Розмари
- Автор: Левин Айра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бебето на Розмари». Краткое содержание книги:
Мисис Кастивът мина покрай него с окаменяло лице.
— Знаех, че ще се случи — каза мистър Кастивът без да помръдне от мястото си. — На всеки три седмици тя изпадаше в дълбока депресия. Забелязах го и предупреждавах жена ми, но тя не ми обръщаше внимание. Тя е оптимист и отказва да приеме, че нещата невинаги се оказват такива, каквито тя иска.
Мисис Кастивът се върна.
— Това не значи, че се е самоубила — каза тя. — Тя беше много весело момиче и нямаше никакви причини да се самоубива. Трябва да е било злополука. Сигурно е миела прозорците и е загубила равновесие. Тя все се опитваше да ни изненада като чисти и ни помага в домакинството.
— Не може да е миела прозорци в полунощ — каза мистър Кастивът.
— Защо пък не? — ядосано каза мисис Кастивът. — Според мен е напълно възможно!
Полицаят извади от бележника си жълтия лист и им го подаде.
Мисис Кастивът се поколеба, после го взе, огледа го от двете страни и го прочете. Мистър Кастивът наведе глава над рамото й и също го прочете, като мърдаше тънките си розови устни.
— Това нейният почерк ли е? — попита полицаят.
— Да. Сигурен съм — каза мистър Кастивът, а жена му кимна.
Полицаят протегна ръка и мисис Кастивът му подаде листа.
— Благодаря — каза той. — Ще се погрижа да го получите обратно, щом си свършим работата.
Тя си свали очилата, пусна ги на верижката и закри очи с ръцете си в бели ръкавици.
— Не вярвам — каза тя. — Просто не мога да повярвам. Тя беше толкова щастлива. Всичките й тревоги бяха забравени.
Мистър Кастивът сложи ръка на рамото й, сведе поглед и поклати глава.
— Знаете ли името на някой неин роднина? — попита полицаят.
— Тя нямаше роднини — отвърна мисис Кастивът. — Беше съвсем сама. Нямаше си никого, само нас.
— Нямаше ли брат? — запита Розмари.
Мисис Кастивът си сложи очилата и я погледна. Мистър Кастивът вдигна поглед и хлътналите му очи проблеснаха изпод периферията на шапката.
— Така ли? — запита полицаят.
— Каза ми, че имала брат — добави Розмари. — Във флотата.
Полицаят погледна към семейство Кастивът.
— Това е ново за мен — каза мисис Кастивът, а съпругът й допълни — и за двама ни.
— Знаете ли какъв чин има или къде е разквартируван? — попита полицаят.
— Не, не зная — отвърна Розмари и се обърна към семейство Кастивът. — Тя спомена, че имала брат онзи ден в пералното помещение. Казвам се Розмари Удхаус.
— Ние сме в апартамент 7Д — добави Гай.
— Разбирам чувствата ви, мисис Кастивът — каза Розмари. — Тя изглеждаше толкова щастлива и пълна с надежди за бъдещето. И каза наистина чудесни неща за вас и за съпруга ви. Колко благодарна е и на двама ви за помощта, която й оказвате.
— Благодаря ви — каза мисис Кастивът, а съпругът й добави — Много мило от ваша страна, че ни го казвате. Това ще ни помогне да понесем бедата.
— Значи не знаете нищо друго за този неин брат, освен че е във флотата? — запита полицаят.
— Само това — отвърна Розмари. — Не мисля, че тя държеше много на него.
— Сигурно няма да ви е трудно да го откриете — каза мистър Кастивът — с тази рядка фамилия Джонофрио.
Гай отново прегърна Розмари и се отправиха към къщата.
— Просто съм потресена, толкова съжалявам — каза Розмари на семейство Кастивът, а Гай добави:
— Толкова е жалко, толкова…
Мисис Кастивът им благодари, а мъжът й каза някаква дълга фраза с шиптящ глас, от която те единствено разбраха думите „последните й дни“.
Качиха се до горе с асансьора („Боже мой!“ повтаряше нощният портиер Диего „Боже мили!“), погледнаха унило към добилата призрачен вид врата на апартамент 7А и тръгнаха по разклонението на коридора към собствения си апартамент. Мистър Келог от 7Ж подаде нос иззад вратата си, заключена с верига и ги запита какво става долу. Казаха му.
Седнаха на ръба на леглото си за няколко минути, замислени за причината, подтикнала Тери към самоубийство. Съгласиха се, че само ако някой ден разберат от семейство Кастивът съдържанието на бележката, ще научат истинската причина за жестоката й смърт, на която почти бяха станали свидетели. А дори и да знаеха какво пише в бележката, твърдеше Гай, пак можеше да не разберат цялата истина, защото част от нея сигурно е била непонятна и за самата Тери. Нещо я е подтикнало към наркотиците, нещо я е подтикнало към смъртта. А какво е било това нещо, вече бе прекалено късно да се разбера.