Бебето на Розмари
- Автор: Левин Айра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бебето на Розмари». Краткое содержание книги:
— Извинете — каза Розмари. — Помислих ви за Ана Мария Албергети и затова така се загледах във вас. Съжалявам.
Момичето се изчерви и сведе очи към пода.
— Това често ми се случва — каза тя. — Няма нужда да се извинявате. Хората все ме бъркаха с Ана Мария още от времето, когато бях хлапе, когато тя за пръв път се появи в „Ето го и младоженеца“ — тя погледна Розмари вече без да се усмихва, но все още смутена. — Самата аз не виждам никаква прилика. И аз като нея съм от италиански произход, но не смятам, че физически си приличаме.
— А според мен приликата е голяма — каза Розмари.
— Може и така да е — съгласи се момичето — щом всички ми го казват. Но аз не мога да я открия. А бих искала, повярвайте ми.
— Познавате ли я? — запита Розмари.
— Не.
— От начина, по който казахте „Ана Мария“, си помислих…
— О, не, просто я наричам така. Предполагам за това, че често ми се налага да говоря с хората за нея. — Тя избърса ръката си в панталоните си, протегна я и пристъпи напред усмихната. — Казвам се Тери Джонофрио — представи се тя. — Самата аз не мога да го напиша правилно, така ме няма защо вие да се опитвате.
Розмари се усмихна и стисна ръката й.
— Аз съм Розмари Удхаус — каза тя. — Ние сме новите наематели. А вие отдавна ли живеете тук?
— Аз изобщо не съм наемателка — отговори момичето. — Просто живея у мистър и мисис Кастивът на седмия етаж. Може да се каже, че съм им нещо като гостенка от месец юни. А вие познавате ли ги?
— Не — усмихна се Розмари, — но апартаментът ни е точно до техния и едно време е бил част от него.
— За бога! — възкликна момичето. — Значи вие наехте апартамента на старата дама! Мисис… онази, която почина!
— Гардиния.
— Точно така. Тя беше много близка приятелка на семейство Кастивът. Отглеждаше разни билки и ги носеше на мисис Кастивът да готви с тях.
— Когато за пръв път дойдохме да разгледаме апартамента, — кимна Розмари — една от стаите беше пълна с разни растения.
— А след като почина, — продължи Тери — мисис Кастивът си направи миниатюрна зимна градина в кухнята и сама ги отглежда.
— Извинете ме. Трябва да сложа омекотител — каза Розмари. Тя се изправи и извади шишето от коша за пране върху пералнята.
— А знаете ли вие на кого приличате? — запита Тери, а Розмари каза, докато отвинтваше капачката.
— Не. На кого?
— На Пайпър Лори.
— О, не! — разсмя се Розмари. — Странно, че го казвате, защото навремето съпругът ми е излизал с Пайпър Лори, преди тя да се омъжи.
— Сериозно? В Холивуд?
— Не, тук. — Розмари напълни капачката на шишето, Тери отвори вратата на пералнята и Розмари й благодари, като изсипа течността вътре.
— А съпругът ви? Той също ли е актьор? — запита Тери.
Розмари доволно кимна, докато затваряше шишето.
— Без майтап! А как се казва?
— Гай Удхаус — отвърна Розмари. — Участвал е в „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“, освен това много работи в телевизията.
— О, аз по цял ден гледам телевизия — каза Тери. — Бас държа, че съм го виждала! — Някъде в сутерена се чу звън от строшено стъкло — вероятно бутилка или прозорец. — Ау! — възкликна Тери.
Розмари се сви и неспокойно погледна към входа на пералното помещение.
— Мразя го този сутерен — каза тя.
— Аз също — каза Тери. — Добре, че вие сте тук. Ако сега бях сама, щях да умра от страх.
— Сигурно някой от доставчиците е изпуснал бутилка — каза Розмари.
— Чуйте, бихме могли винаги да идваме тук долу заедно — предложи Тери. — Нали вратата ви е точно до асансьора за доставки? Мога да ви звънвам на вратата и да слизаме тук заедно. А можем и предварително да се уговаряме по телефона.
— Би било чудесно — съгласи се Розмари. — Мразя да идвам тук сама.
Тери доволно се засмя, поколеба се преди да заговори и после продължи усмихната.
— Имам амулет, който носи щастие и може би ще помогне и на двете ни! — Тя разкопча яката на блузата си, измъкна сребърна верижка и показа на Розмари увисналата на края й изящно изработена сребърна топчица, с диаметър около два сантиметра.
— Ах, колко е красива! — възкликна Розмари.
— Нали? — каза Тери. — Мисис Кастивът ми я даде онзи ден. Била на триста години. Тя е отгледала растението, с което е пълно топчето в малката си зимна градина. Носи щастие или поне така се говори.