Бебето на Розмари
- Автор: Левин Айра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бебето на Розмари». Краткое содержание книги:
— Казах й, че може да разчита на нас — каза Розмари.
— Мислех, че си й казала, че първо ще попиташ мен.
— Да, и все пак почти й обещах — Розмари безпомощно погледна Гай. — Тя толкова държеше да отидем.
— Все пак тази вечер не съм настроен да се държа любезно с грижовните мама и татко — отвърна Гай. — Съжалявам, мила, обади й се и кажи, че не можем да отидем.
— Добре — съгласи се Розмари и начерта още една линия с кредата и метъра.
— Няма нужда така да се цупиш — каза Гай, когато дояде сандвича си.
— Не се цупя — отвърна Розмари. — Добре разбирам какво имаш предвид, като казваш, че живеем на един етаж. Това е съвсем основателно и ти си напълно прав. Изобщо не се цупя.
— О, по дяволите — каза Гай. — Ще отидем.
— Не, не, защо пък? Не сме длъжни. Напазарувах за вечеря преди тя да дойде, така че това не е проблем.
— Ще отидем — каза Гай.
— Не сме задължени, щом не искаш. Може би ти звучи фалшиво, но аз наистина мисля така, честно.
— Ще отидем. Това ще ми бъде доброто дело за днешния ден.
— Добре, но само ако искаш. И ще им покажем съвсем недвусмислено, че това посещение е еднократно, а не началото на някаква връзка, нали така?
— Точно така.
Шеста глава
Няколко минути след шест и половина Розмари и Гай излязоха от апартамента си и тръгнаха по разклоненията на тъмнозеления коридор към вратата на семейство Кастивът. Когато Гай натисна звънеца, асансьорът зад тях изскърца и мосю Дюбен или Де Вор (те не знаеха кой на кое име отговаря) излезе от него, носейки някакъв костюм, увит в найлонова торба, очевидно взет от химическо чистене. Той се усмихна и докато отключваше съседната врата на апартамент 7Б каза: „Сбъркали сте етажа, така ли?“ Розмари и Гай се усмихнаха любезно в отговор и той влезе в жилището, като извика „Аз съм!“ и им даде възможност да видят вътре черен бюфет и тапети в червено и златно.
Вратата на семейство Кастивът се отвори и на прага се появи мисис Кастивът, напудрена, начервена и широко усмихната, облечена в светлозелена коприна и розова домакинска престилка, украсена с волани.
— Идвате тъкмо навреме! — каза тя. — Заповядайте! Роман е в кухнята. Приготвя коктейлите. Колко се радвам, че дойдохте, Гай! Имам намерение да се похваля на всичките си приятели, че съм се запознала с вас! „Ей в тая чиния яде“, ще им кажа, „лично Гай Удхаус!“ И когато свършите, няма да я мия. Ще я оставя както си е!
Гай и Розмари се засмяха и размениха погледи. „От твоята кръвна група“, казваше неговият, а нейният — „Какво да направя?“
Влязоха в голям салон, където бе сервирано за четирима на правоъгълна маса с бродирана бяла покривка. Не всички чинии бяха еднакви, но подредените сребърни прибори блестяха и бяха необикновено красиви. Вляво от салона се намираше всекидневната, поне два пъти по-голяма от тази на Гай и Розмари, но иначе много прилична на нея. Имаше един голям еркерен прозорец вместо два по-малки и огромна камина с богато украсена рамка от розов мрамор. Мебелировката беше доста странна. При камината имаше малко канапе, маса с настолна лампа и няколко стола, а в срещуположния край безредно бяха струпани шкафове за картотека, маси за бридж, отрупани с вестници, претъпкани лавици с книги и една пишеща машина върху метална поставка. Стаята беше покрита с кафяв килим, дълъг шест метра, простиращ се от стена до стена. Беше дебел и изглеждаше нов. По повърхността му личаха следи от прахосмукачка. В средата на килима някак самотно стоеше кръгла масичка с броеве на „Лайф“, „Люк“ и „Сайънтифик Американ“.
Мисис Кастивът ги поведе по килима и ги настани на канапето. Щом седнаха, се появи мистър Кастивът, понесъл в две ръце малък поднос, върху който имаше четири чаши за коктейл, препълнени с бистра розова течност. Загледан в ръбовете на чашите, той затътри крака по килима и мри всяка стъпка на тях им се струваше, че ще се спъне и ще се просне на пода.
— Май съм попрепълнил чашите — каза той. — Не, не, не ставайте. Моля ви. Друг път като ги наливам обикновено съм точен като барман, нали, Мини?
— Само внимавай за килима — каза мисис Кастивът.
— Но тази вечер — продължи той като се приближи — направих повечко и вместо да го оставя в шейкъра, боя се… помислих си… Ето. Моля, седнете. Мисис Удхаус?