Грей [bg]

— Мама му стара, Ана! — крещя и я дръпвам към мен, за да не падне пред моториста идиот, който кара от обратната страна на улицата. Неочаквано тя се озовава в прегръдката ми, стиска бицепсите ми и вдига поглед към мен. По очите ѝ личи, че е стресната, и аз за пръв път забелязвам тъмен кръг синьо, обрамчил ирисите ѝ; толкова са красиви, още по-красиви, когато си близо. Зениците ѝ се разширяват и аз разбирам, че мога да пропадна в този поглед и никога да не се върна. Тя си поема дълбоко дъх.

— Добре ли си? — Гласът ми прозвучава чужд и далечен и усещам, че тя ме докосва, а нямам нищо против. Пръстите ми милват бузата ѝ. Кожата ѝ е мека и гладка, прокарвам палец по долната ѝ устна, дъхът ми засяда в гърлото. Тялото ѝ е притиснато в моето, усещам гърдите ѝ, топлината ѝ, която се просмуква през ризата ми, е възбуждаща. Тя има свеж, приятен аромат, който ми напомня за ябълковата градина на баба. Затварям очи и вдъхвам, за да запазя аромата ѝ. Когато ги отварям отново, виждам, че тя ме наблюдава, моли, умолява, придумва, не откъсва очи от устата ми.

Мама му стара! Иска да я целуна.

И аз искам. Само веднъж. Устните ѝ са разтворени, готови, чакат. Устата ѝ ме приканва.

„Не. Не и не. Не го прави, Грей.

Тя не е момиче за теб.

Тя иска цветя и рози, а ти не се занимаваш с подобни глупости“.

Затварям очи, за да залича образа ѝ, и се опитвам да отблъсна изкушението, а когато ги отварям отново, решението ми е взето.

— Анастейжа — прошепвам, — трябва да се пазиш от мен. Стой далеч. Аз не съм мъжът, когото заслужаваш.

Малкото V се очертава между веждите ѝ и ми се струва, че е спряла да диша.

— Поеми си дъх, Анастейжа. — Трябва да я пусна преди да направя някоя глупост, но с огромна изненада усещам, че нямам желание. Искам да я прегръщам още съвсем малко. — Сега ще те пусна.

Отстъпвам назад и тя отдръпва ръце, но колкото и да е странно, не усещам облекчение. Плъзвам пръсти по раменете ѝ, за да съм сигурен, че тя ще остане на крака. В изражението ѝ проличава унижение. Тя е потресена, че съм я отблъснал.

„По дяволите, не исках да те нараня!“

— Разбрах — прошепва тя и зад остротата долавям разочарование. Тя става официална, далечна, но не се отдръпва. — Благодаря — добавя.

— За какво ми благодариш?

— За това, че ме спаси.

Иска ми се да ѝ кажа, че я спасявам от себе си… че това е благороден жест, но не това иска да чуе тя.

— Тоя кретен караше в забранена улица. Добре, че бях с теб.

Не искам и да си представям какво можеше да ти се случи, ако не бях с теб. — Сега аз съм този, който дрънка глупости, и така и не успявам да я пусна. Предлагам ѝ да поседна с нея в хотела, макар да знам, че това е хитър начин да продължа времето си с нея, и едва тогава я пускам.

Тя поклаща глава, гърбът ѝ е изпънат като струна, и се обгръща с ръце, сякаш да се защити. След малко хуква през улицата и аз трябва да забързам, за да я настигна.

Когато стигаме до хотела, тя се обръща отново към мен. Възвърнала е самообладанието си.