Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Как казва жирафът? — пита Кейт. — Жирафът?
Гласът й е изпълнен с толкова бъдеще.
— Жирафите не казват нищо — отговарям.
— Защо?
— Защото така са родени — отвръщам и чувствам как гърлото ми се стяга така, че не мога да промълвя нищо повече.
Телефонът иззвънява точно когато се връщам от дома на съседката, след като съм се разбрала с нея да се грижи за Джес, докато ние се грижим за Кейт. Нямаме протокол за тази ситуация. Единствените ни детегледачки са все още в гимназията; и двете баби, и двамата дядовци са мъртви; никога не сме се занимавали с целодневни детски центрове — грижата за децата е моя работа.
Влизам в кухнята, когато Брайън вече е потънал в разговор с обаждащия се. Шнурът на телефона е увит около коленете му като пъпна връв.
— Да — казва той, — не е за вярване. Този сезон не съм ходил на нито една игра… няма смисъл, когато вече го продадоха.
Погледът му среща моя, докато слагам чайника.
— О, Сара е много добре. И децата, да, и те са добре. Хубаво. Поздрави Луси от мен. Благодаря, че се обади, Дон — затваря. — Дон Търман — обяснява. — От противопожарната академия, сещаш ли се? Много е симпатичен.
Докато се взира в мен, искрената усмивка изчезва от лицето му. Чайникът започва да свири, но нито той, нито аз понечваме да го свалим. Поглеждам към Брайън и скръствам ръце.
— Не можах — мълви тихо. — Сара, просто не можах.
Тази нощ в леглото Брайън е като обелиска — само една сянка, очертана на фона на тъмнината. Макар че не сме продумвали от часове, знам, че е също толкова буден, колкото и аз.
Това ни се случва, защото се разкрещях на Джес миналата седмица, вчера, само преди миг. Това ни се случва, защото не купих на Кейт бонбоните „М& М“, които искаше в магазина. Това ни се случва, защото веднъж, само за частица от секундата, се запитах какъв ли щеше да е животът ми, ако никога не бях раждала деца. Това ни се случва, защото не осъзнавах каква късметлийка съм.
— Мислиш ли, че ние сме виновни? — пита Брайън.
— Да сме виновни ли? — обръщам се към него. — Как?
— Заради гените си. Знаеш.
Не отговарям.
— В болницата не знаят нищо — отбелязва пламенно той. — Помниш ли, когато синът на шефа си счупи лявата ръка, а те сложиха гипс на дясната?
Отново впервам поглед в тавана.
— Само за твоя информация — казвам по-високо, отколкото съм възнамерявала, — няма да допусна Кейт да умре.
До мен се разнася ужасен звук — като вой на ранено животно, като стон на удавник. А после Брайън притиска лице към рамото ми и се разридава в кожата ми. Обгръща ме с ръце и ме стиска така, сякаш губи равновесие.
— Няма да допусна — повтарям, но дори и в собствените си уши звуча така, сякаш се заричам твърде много.
Брайън
С всяко увеличаване на горещината на пожара с деветнайсет градуса огънят става два пъти по-голям. Точно това си мисля, докато наблюдавам как от комина излитат искри — хиляди нови звезди. Деканът на Медицинското училище към университета „Браун“ стои до мен и кърши ръце. Самият аз се потя в тежкото си палто.
Докарали сме машина, стълба и спасителен автомобил. Заобиколили сме сградата от четирите краища. Потвърдили сме, че вътре няма никого. Е, с изключение на тялото, заклещило се в комина и станало причина за пожара.
— Беше едър човек — отбелязва деканът. — Винаги постъпваме така с телата след края на часовете по анатомия.
— Ей, капитане! — виква Поли. Днес той е главният ми оператор на помпата. — Ред е приготвил крана. Да отворя ли струята?
Все още не съм сигурен, че искам да насочим маркуча нагоре. Тази пещ е предвидена да поглъща останки на температура 1600 градуса по Фаренхайт. Над и под тялото гори огън.
— Е? — пита деканът. — Няма ли да направите нещо?
Това е най-голямата грешка на новобранците: предположението, че борбата с огъня непременно означава изливането на потоци вода. Понякога влошава нещата още повече. В този случай би разпръснало опасни биологически отпадъци из цялото място. Мисля, че трябва да задържим пещта затворена и да се погрижим огънят да не излезе извън комина. Никой пожар не може да гори вечно. В крайна сметка винаги се самоунищожава.
— Да — отвръщам. — Ще изчакам.
Когато работя нощни смени, вечерям два пъти. Първия път е рано, със семейството си, за да можем всички да седнем заедно на масата. Тази вечер Сара приготвя ростбиф. Телешкото лежи на масата като заспало бебе, докато тя ни вика да сядаме.