Споделен живот

Когато децата бяха малки, Сара се отбиваше с тях през цялото време. Те играеха в нишите край огромните заспали машини; заспиваха в койката ми. Понякога, през най-топлите летни вечери, Сара носеше старо одеяло и го разпъвахме тук, на покрива. Лягахме с децата помежду ни и гледахме как пада нощта.

— Мама знае ли къде си?

— Тя ме докара — отвръща Ана и предпазливо прекосява покрива. Височините никога не са й понасяли особено, а перилото край бетона няма и един метър. Тя присвива очи и се навежда към телескопа. — Какво виждаш?

— Бета — отвръщам.

Поглеждам внимателно Ана — нещо, което не съм правил от доста дреме. Вече не е слаба като клечка, започва да придобива наченки на извивки. Дори движенията й — начинът, по който прибира косата си зад ухото, начинът, по който надниква в телескопа — притежават грация, която свързвам с порасналите жени.

— Има нещо, което искаш да ми кажеш ли?

Зъбите й захапват долната устна, а очите й се свеждат към маратонките.

— Може би вместо това може ти да поговориш на мен — предлага тя.

Настанявам я да седне върху якето ми и посочвам към звездите. Разказвам й, че Бета е част от Лира — лирата, която някога е принадлежала на Орфей. Не ме бива в разказването на истории, но си спомням тези, които са свързани със съзвездията. Разказвам й за сина на бога на слънцето, чиято музика очаровала животните и размеквала скалите — човек, който обичал жена си Евридика толкова много, че не искал да позволи на Смъртта да му я отнеме.

Когато свършвам, и двамата лежим по гръб.

— Може ли да остана тук с теб? — пита Ана.

Целувам я по темето.

— Разбира се.

— Татко — прошепва Ана, когато вече съм сигурен, че е заспала, — подействало ли е?

Трябва ми миг, преди да разбера, че говори за Орфей и Евридика.

— Не — признавам.

Тя въздъхва.

— Така и предположих.