Смърт и малко любов
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #7
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-992-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Смърт и малко любов». Краткое содержание книги:
Но само една малка грешна стъпка от страна на убиеца вече дава в ръцете на професионалиста Каменская ключа към разплитане на потресаващата драма.
— Потърпете още една минутка, сега ще се прояви. Сигурно не се омъжвате за пръв път? Ако е така, разбирам спокойствието ви. Процедурата ви е позната, последствията — уви! — също. Нали? — заразително се разсмя фотографът. Настя не се сдържа и също се усмихна. — Ето, готово. Е, кой от нас беше прав?
Настя смаяно гледаше снимката и не вярваше на очите си. Това наистина ли беше тя? Тази изящна млада жена с къса пола, откриваща дълги крака с великолепна форма, с черна блузка, подчертаваща белотата на кожата й, и с елегантно дълго сако — тя ли беше? От снимката я гледаше класически правилно студено лице с високи скули, красива уста и замислени очи. Чак когато видя снимката, тя най-сетне си спомни, че днес бе изразходвала половин час за гримиране, благодарение на което изглеждаше съвсем прилично. Дотолкова бе свикнала с невзрачната си външност, че се чувстваше сива и незабележима дори тогава, когато всъщност изглеждаше едва ли не като кинозвезда.
— Признавам, загубих. Какво дължа като глоба?
— Абсолютно нищо. Достатъчно е да ми се извините за грубото си отношение.
— Простете ми — искрено каза Настя, — оказахте се прав, държах се с вас отвратително… — Искаше да добави още нещо, но в този момент видя, че Даша й прави знаци с ръце. Вероятно бе дошъл техният ред. — Извинете — позасмя се, — венчилото ме зове.
Тя подаде снимката на фотографа, но той поклати отрицателно глава.
— Вземете я за спомен.
Настя влезе бързо във фоайето, където вече я чакаха Алексей, Даша и Александър.
— Отиваме там — посочи Льоша някъде надясно, където имаше няколко абсолютно еднакви врати, различаващи се само по номерата си. — Стая номер 9.
В стая номер 9 седяха две симпатични момичета, които чевръсто пишеха брачни свидетелства и слагаха печати в паспортите. Едното от тях изскочи от стаята и след половин минута се върна с огромна книга.
— Подпишете се бързичко — каза тя, леко задъхана, — книгата трябва да се върне веднага, без нея не може да започне следващата церемония.
Настя, Льоша и техните свидетели се подписаха в книгата и момичето изхвръкна от стаята.
— Ще смените ли фамилното си име? — обърна се към Настя служителката от гражданското, която оформяше документа за сключване на брак.
— Не.
— Значи пишем: фамилно име на съпруга — Чистяков, на съпругата — Каменская…
И в този момент се разнесе кански писък. Пищеше жена, после към нея се присъединиха още няколко женски гласа.
— Даша, ти остани тук! — каза Настя и излетя като куршум от стаята във фоайето.
Александър и Льоша се втурнаха след нея. Във фоайето, близо до вратата на тоалетната, се бе скупчила черно-бяла тълпа булки и младоженци. Настя измъкна от чантичката си своето служебно удостоверение и като го вдигна високо над главата си, с лекота се промуши през тази тълпа, като повтаряше високо:
— Направете път, моля, милиция, милиция, направете път.
На прага на тоалетната тя спря. На теракотения под лежеше красиво младо момиче в разкошна булчинска рокля. На гърдите й по снежнобелия плат се разливаше кърваво петно. Очите й бяха отворени, но неподвижни. Беше починала моментално от прякото попадение на куршум в сърцето.
До нея на колене седеше младеж с черен костюм. Лицето му не изразяваше нищо, приличаше на маска. Настя разбра, че той е в дълбок шок и не е в състояние да осъзнае и приеме случилото се.
Тя направи крачка назад, обърна се с лице към хората и с разперени ръце прегради пътя към тоалетната. Повдигна се на пръсти, намери с поглед мъжа си и брат си и изкомандва:
— Саша, Льоша, контролирайте изходите! Никой да не напуска сградата. И внимавайте Даря да не дойде насам.
За миг я заслепи светкавица на фотоапарат и Настя видя вляво от себе си онзи фотограф.
— Ей, младежо, елате тук! — повика го.
Младежът си проправи път до нея и възбудено зашепна:
— Вие сте от милицията, нали? Слушайте, позволете ми да направя снимките. Това ми е хлябът, моят поминък…
— Какво казахте?
— Е, не бих искал това да се раздува… Разбирате ли, поначало аз съм фотокореспондент на „Криминален вестник“, а в събота припечелвам допълнително по ритуалните зали. — Подаде й удостоверението си. — Позволете ми да фотографирам местопроизшествието, моля ви!
— Добре, само че бързо! — решително каза Настя. — Давам ви пет секунди за снимки, после ще ми помагате.
Младежът защрака с фотоапарата, без да обръща внимание на възмутените викове зад гърба си.