Смърт и малко любов

— Не знам. А ти защо не искаш? Не ти ли хареса?

— Честно казано — не. Не обичам тези неща. Стоиш насред залата като крава и слушаш някакви глупости… Чак врата ме заболя, докато ви венчаваха. Втори път, при това в главната роля, няма да го понеса.

— Добре, ще се опитам да го уредя — кимна Саша.

В гражданското веднага се разделиха. Настя и Даша седнаха в голямото красиво фоайе, а мъжете отидоха да правят уговорки за опростена процедура. Льоша активно подкрепи идеята на Настя да се опитат да избегнат тържествената церемония и на Саша не му оставаше нищо друго, освен да се примири с капризите на сестра си.

— Аз ще поизляза — каза Настя, когато след десетина минути й омръзна да седи във фоайето под погледите на множеството наоколо.

— Защо?

— Ще изпуша една цигара.

— Ще дойда с теб — надигна се Даша, но Настя с категоричен жест я върна на мястото й.

— Стой тук и не мърдай, инак мъжете ще ни изгубят.

Тя излезе на външното стълбище и застана встрани, до кошчето за боклук. Това беше първата й цигара след двете чаши шампанско и Настя почувства как леко й призля, зави й се свят, краката й омекнаха. Но след няколко секунди й мина и тя с любопитство заразглежда излизащите и влизащите в ритуалната зала. От една яркожълта жигула слезе младеж, накичен от глава до пети с фотоапаратура.

— Да ви трябва фотограф? — попита той Настя, докато минаваше покрай нея.

— Не, благодаря — усмихна се тя.

Младежът бързо влезе през стъклените врати във фоайето. Настя видя как приближи до Даша и си каза, че отблизо той изглежда малко по-възрастен, отколкото отдалеч. Даша отрицателно поклати глава и фотографът продължи нататък.

Тя се върна във фоайето, където Даша вече примираше от нетърпение.

— Ама къде се дянаха тези хора?

— А ти за къде си се разбързала? — философски попита Настя. — Седим си, никой не ни гони, отгоре ни не вали, топло е, сухо е. Какво още ни трябва?

— Нима не ти се иска по-скоро да станеш съпруга? — учудено попита Даша.

— Безразлично ми е някак си — призна Настя. — И без това вече петнайсет години все едно съм съпруга. Така че след сключването на брака нищо няма да се промени.

— Но нали ще заживеете заедно!

— Откъде ти хрумна това? Льошка ще остане да живее в Жуковски, там работата му е на пет минути пеша. Той и преди идваше при мен в събота и неделя, вярно, понякога прескачаше и през седмицата, но рядко. Така ще бъде и занапред.

— И все пак — не отстъпваше Даша, която за нищо на света не искаше да се предаде и да признае, че встъпването в законен брак далеч не е най-важното и най-ценното нещо в живота.