Kолеж за магьосници

— Престанете! — извика Куентин и дръпна ръцете си.

Изненада се колко приятно се почувства от изблика на гняв. Настъпи тишина — явно всички бяха потресени от реакцията му. Той си пое дълбоко въздух и го издиша през носа. Стори му се, че така донякъде се освободи от отчаянието си. До гуша му беше дошло да го преценяват и изпитват. През целия си живот се беше подчинявал, но всичко си имаше граници.

Фог отново говореше, но той не го слушаше. Беше започнал тихичко да рецитира нещо… нещо познато. След секунда осъзна, че думите не бяха английски, а от чуждия език, който си беше измислил този следобед. Тогава си каза, че езикът е много рядък; говореха го само обитателите на малък океански архипелаг — райско местенце с горещ климат, подканващ към леност. Като картина на Гоген, на която са изобразени брегове, покрити с черен пясък, хлебни дървета, сладководни извори и гневно смръщен бог на вулканите. Този език изобилстваше с цинични изрази, а Куентин го говореше свободно, без следа от акцент. Думите, които изричаше, не бяха молитва, а по-скоро заклинание.

Той престана да разбърква картите. Нямаше връщане назад. Всичко около него започна да се движи на забавен каданс, сякаш помещението се беше изпълнило с лепкава, но напълно прозрачна течност, в която хора и предмети плуваха бавно и спокойно. С изключение на Куентин, чиито движения бяха бързи. Той хвана колодата с две ръце и леко я подхвърли към тавана, сякаш освобождаваше гълъбица. Картите се разпиляха като метеорит, загубил целостта си при попадане в земната атмосфера, закръжиха надолу и се подредиха върху масата, образувайки къщичка. Макар и доста импресионистична, тя бе копие на сградата, в която се помещаваше училището. Последните две — асо пика и асо купа, се облегнаха една срещу друга, за да направят покривчето над часовниковата кула.

В стаята се възцари мъртвешка тишина. Никой не помръдваше. Директорът Фог сякаш се беше вкаменил на стола си. Куентин беше настръхнал, но се чувстваше спокоен и господар на положението. Пръстите му оставяха във въздуха почти невидими фосфоресциращи следи. Той се приведе и лекичко духна къщичката от карти, която се срути и се превърна в грижливо подредена колода. Куентин я взе и разпери като ветрило картите, все едно беше крупие на блекджек. Всички карти бяха дами — не само от стандартния комплект, но и от несъществуващи комплекти в различни цветове, зелено, жълто и синьо. Дама рога, дама часовници, дама пчели, дама книги. Някои бяха облечени, други — безсрамно разголени. Някои бяха с лицето на Джулия, други носеха образа на красивата лекарка от спешната помощ.

Директорът не откъсваше поглед от Куентин. Другите — също. Той отново събра картите, без усилие скъса колодата на две, после още на две и хвърли парченцата към присъстващите. Всички, освен Фог машинално се отдръпнаха. Директорът се изправи, столът му се прекатури.