Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
— Според някои било момче с Дарба — обясни Ол. — Нещо като хипнотизатор, който приспал кралските стражи.
— Други споменават за мъж като великан — добави Гидън. — Притежавал воинска Дарба и сразил стражите един по един.
Гидън се разсмя гръмогласно, а Ол се подсмихна над чинията.
— Любопитни новини! — отбеляза Катса и попита с надеждата въпросът й да прозвучи нехайно: — Разбрахте ли нещо друго?
— Забавили се доста — уточни Гидън, — защото отначало решили, че виновникът е в замъка. Някакъв гостенин с Дарба да се сражава. — Той сниши глас. — Представяш ли си? Какъв късмет!
— Какво им е казал този гостенин? — попита привидно невъзмутимо Катса.
— Очевидно нищо полезно — махна Гидън. — Твърдял, че не знае нищо.
— Какво са му сторили?
— Не знам — вдигна рамене Гидън. — Нали е боец? Едва ли са успели да му сторят нещо.
— Кой е той? Откъде е?
— Не знам. — Гидън я сръга с лакът. — Хайде, Катса! Пропускаш главното. Няма значение кой е. Изгубили са часове да го разпитват. Когато се сетили да търсят другаде крадците, било късно.
Катса разбираше — по-добре от Гидън и Ол — защо Мургон е прахосал толкова време да разпитва гостенина. И защо се е постарал да скрие откъде идва той. Мургон едва ли искаше да го заподозрат, че е похитил Тийлиф и го е затворил в тъмницата си.
Но защо лиенидът не беше казал нищо на Мургон? Защо я беше защитил?
Проклетият дъжд трябваше да спре, за да се върнат в града на Ранда и при Рафин.
Катса отпи глътка и остави чашата върху масата.
— Какъв късмет за крадците!
Гидън се ухили.
— И още как!
— Научихте ли още нещо?
— Сестрата на гостилничаря има бебе на три месеца — отвърна Ол. — Онази сутрин се уплашили. Сторило им се, че едното му око потъмнява, но се оказало само игра на светлосенки.
— Колко интересно! — Катса поля месото си със сос.
— Кралицата на Монсий тъгува ужасно за дядо Тийлиф — подметна Гидън. — Един монсийски търговец го спомена.
— Чух, че спряла да се храни — изсумтя Катса. Намираше го за глупав начин да скърбиш.
— И още нещо — продължи Гидън. — Затворила се с дъщеря си в покоите си. Позволявала само на прислужницата си да влиза. Не допускала дори съпруга си.
Това вече беше не само глупаво, но и необяснимо.
— Разрешава ли на дъщеря си да яде?
— Прислужницата им носи храна — обясни Гидън. — Но не излизат от покоите на кралицата. Кралят проявявал изключително търпение.
— Ще й мине — отсъди Ол. — Скръбта въздейства странно на хората. Ще й мине, когато открият баща й.
Съветът взе решение да скрие стареца заради собствената му безопасност, докато научат защо са го отвлекли. Дали не трябваше да изпратят съобщение на монсийската кралица, за да облекчат странната й скръб? Катса реши да размисли и се допита до Ол и Гидън, когато останат насаме.
— Тя е лиенид — обади се Гидън. — Лиенидите са си чудаци.
— На мен ми се струва много странно — сподели Катса.
Не беше изпитвала скръб, а и да беше, не помнеше. Майка й, сестрата на Ранда, се спомина от треска, преди очите на Катса да се оцветят. Същата треска отнесе в гроба майката на Рафин — кралицата на Ранда. Бащата на Катса — мидлънски лорд от северната граница, бе убит при набег на — уестърски бандити срещу нандърско село. Не му влизало в работата да се намесва, но той решил да защити съседите си и така го убили. Тя още не беше проговорила. Не го помнеше.
Мислеше, че няма да тъгува, ако чичо й умре. Погледна Гидън. Не би желала да го изгуби, но май и за него нямаше да скърби. Ол беше друго нещо. За него щеше да й бъде тъжно. И за прислужницата й Хелда. И за Рафин. Загубеше ли Рафин, щеше да я боли повече, отколкото ако й отрежат пръста, или й счупят ръката, или й забият нож в хълбока.
Но нямаше да се затвори в стаята си. Щеше да отиде да намери виновника и да му причини такава болка, каквато никой никога не е изпитвал.
Гидън й говореше, но тя не го чуваше. Опомни се.
— Какво каза?
— Казах, мечтателке, че небето се прояснява. Може да тръгнем призори, ако искаш.
Щяха да стигнат града на Ранда преди залез-слънце. Катса дояде бързо храната и се втурна в стаята да си стегне багажа.
Шеста глава
Слънцето вече бе обиколило небосклона, когато конете им изтрополиха върху мраморния плочник пред замъка на Ранда. Високите стени от четирите им страни се белееха ярко на фона на зеления мрамор. По тях се виеха изсечени в камъка алеи с парапети, та когато се придвижват от една част на замъка до друга, придворните да съзерцават и да се възхищават на красивата градина на Ранда с асми и дървета с розови цветове. В центъра на градината се възправяше статуя на Ранда; водна струя бликаше от едната му протегната ръка, а другата държеше факла. Градината наистина беше приятна, ако не се заглеждаш много-много в статуята, но не беше място за спокойно усамотение, защото целият двор щъкаше над нея.