Даровита

Макар и сравнително далеч от мидлънските градове, през лятото гостилницата се радваше на многобройна клиентела. Търговци и пътници търсеха подслон в неугледната квадратна постройка с кухня и трапезария долу и два етажа стаи горе. Скромна, но спретната и с любезни стопани. Катса предпочиташе да не всяват суматоха, но в гостилницата, разбира се, не отсядаха благородници, и цялото семейство се засуети край тях, за да угоди на племенницата на краля, на лорда на краля и на капитана на краля. Въпреки протестите на Катса, преместиха един търговец от стаята му, за да й предложат гледката от прозореца му, невидима сега, но иначе галеща окото със същите хълмове, на които се беше нагледала.

Катса пожела да се извини на търговеца за неудобството. По обед изпрати Ол до масата му. Щом Ол му посочи Катса, тя вдигна чашата си. Той също вдигна чаша и закима енергично с побледняло лице и ококорени очи.

— Когато изпращаш Ол да говори от твое име, изглеждаш ужасно високомерна, милейди — усмихна се Гидън с уста, пълна с яхния.

Катса не отговори. Гидън знаеше много добре защо е изпратила Ол. Ако мъжът беше като всички други, щеше да се стресне, щом тя го доближи.

Сервираше им дете, плахо до болка. Не продумваше, само кимаше и клатеше глава. За разлика от повечето хора, момиченцето сякаш не успяваше да откъсне очи от лицето на Катса. Дори когато красивият лорд Гидън я заговори, очите й се плъзнаха към Катса.

— Това момиче мисли, че ще го изям — рече тя.

— Нищо подобно — възрази Ол. — Баща му е приятел на Съвета. В този дом навярно те споменават с добро, милейди.