Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
— Ние… сме запознати с тях — отвърна Локи. — И нямах предвид още опияняващи течности. Ще препоръчате ли нещо за успокояване на стомаха?
— Круши, господине. На света нямаше да съществуват разстроени стомаси, ако всички проявявахме благоразумието да изяждаме по няколко круши дневно.
Тя вдигна една от кошниците, наполовина пълна, и му я протегна. Локи попрехвърли крушите — изглеждаха достатъчно твърди и пресни, и избра три.
— Пет сентири — рече продавачката на плодове.
— Цял волани? — престори се на възмутен Локи. — Не, та дори и любимата курва на Архонта да ги е търкаляла за мен между краката си! Дори и една сентира е твърде много за всичките.
— С една сентира не можете да купите и дръжките им! За четири поне аз няма да изгубя пари.
— Бих проявил изключителна жалост към вас, ако ви дам и две. Но за ваше щастие аз преливам от щедрост.
Подарявам ви ги.
— Две? Та това е обида за мъжете и жените, които са ги отгледали в парниковите градини на Полумесеца на Черните ръце. Но несъмнено можем да се договорим за три?
— Три — усмихна се Локи. — Досега не бяха ме обирали в Тал Верар, но съм толкова гладен, че ще ви удостоя с тази чест. — Той подаде, без да гледа, две круши на Джийн, докато бъркаше из джобовете си за дребни. Подхвърли три монети на продавачката и тя кимна:
— Приятна вечер, мастер Ламора.
Локи се вцепени и се вторачи в нея.
— Моля?
— Приятна вечер — само това ви казах, достойни господине.
— А не казахте ли…
— Какво?
— А, нищо — въздъхна нервно Локи. — Пийнал съм си повечко, това е всичко. Хубава вечер и на вас.
Двамата с Джийн се отдалечиха. Локи отхапа предпазливо от крушата. Беше чудесно узряла — нито прекалено твърда, нито презряла и лепкава.
— Джийн — подхвърли той между хапките. — Ти чу ли какво ми каза тя току-що?
— Боя се, че нищо не чух, освен предсмъртния вик на тази клета круша. Заслушай се: „Неее, не ме яж, моля те, недеееей!“. — От първата круша на Джийн вече беше останала само огризката. Под погледа на Локи той я пъхна в устата си, схруска я шумно и погълна всичко, освен изплютата дръжка.
— О, тринайсет богове! — възкликна Локи. — Трябваше ли?
— Обичам огризките — нацупи се Джийн. — Всичко, което хруска!
— Това, което хруска, го ядат козите!
— Не си ми майка.
— Вярно си е. Майка ти сигурно е била грозна. Я не ме гледай така! Хайде, изяж си и другата огризка, тя е скрита в сладка, сочна круша!
— Какво каза жената?
— Каза… о, богове, нищо не каза! Подпийнал съм, това е.
— Алхимични фенери, господа? — Един брадат мъж протягаше към тях ръка с окачени по нея поне десетина фенерчета с красив позлатен обков. — Двама толкова добре облечени господа не бива да се разхождат без осветление. Само мижитурките се лутат в мрака и нищичко не виждат! По-хубави фенери няма да намерите в Галерията, мито денем, нито нощем.
Джийн отпъди мъжа с ръка. Двамата с Локи дояждаха крушите си. Локи нехайно метна огризката през рамо, а Джийн налапа своята, като се постара Локи да го види.
— Ммм — измърмори той с пълна уста. — Амброзия! Но ти никога няма да я познаеш, ти и кулинарните страхливци като теб!
— Господа, скорпиони?
Това бързо, върна бдителността на Джийн и Локи. Беше го произнесъл плешив мъж с наметало, с кожа с цвета на кафе — цветът на островитянин от Оканти. Този мъж се намираше на няколко хиляди мили от родината си. Добре поддържаните му бели зъби лъснаха, когато се усмихна и се наведе леко над стоката си — няколко малки дървени клетки. В няколко от тях мърдаха тъмни силуети.
— Скорпиони? Истински скорпиони? Живи? — Локи се наведе, за да огледа по-добре клетките, но не много близо. — Но за какво служат, да му се не види?
— Ами вие сигурно сте тук отскоро. — Мъжът говореше терински с лек акцент. — Мнозина в Пиринчено море твърде добре познават сивите скални скорпиони. Вероятно сте от Картейн? Или от Камор?
— От Талишам — отвърна Джийн. — Значи това са тукашни сиви скални скорпиони?
— От континента — отвърна търговецът. — Използват се предимно, хм, за забавление.