Тревожна кръв [bg]

Мама си отиде у дома. Оплаква се, че не виждала достатъчно внучетата си. За какво да си говорим?

С какво си облечена?

Тя игнорира съобщението. Горе в стаята си приготви куфара, тъй като щеше да пътува с ранен влак. Моля те, Боже, нека Матю и Сара не изберат него. Отново се напръска с коледния подарък на майка си. Като го подуши пак, реши, че единственото послание, което би пратил на околните, беше: „Измила съм се“. Може би майка ѝ беше купила този скучен антисептик с дъх на цветя с подсъзнателното желание да изчисти дъщеря си от какъвто и да било намек за прелюбодеяние. И все пак Робин грижливо го приб­ра помежду късите си чорапки, за да не обиди майка си, като не го вземе със себе си.

Докато се върна долу, Морис бе писал още пет пъти.

Шегувах се.

Кажи, нали знаеш, че беше шега?

Да му се не види, засегнах те.

Така ли стана?

Дай някакъв отговор, все едно какъв, по дяволите.

Леко нервирана и засрамена от глупавата си пубертетска преструвка пред семейството си, че и тя като Матю си е намерила нов партньор, Робин спря в коридора да му напише съобщение.

Не съм засегната. Трябва да си легна рано.

Влезе в дневната, където всичките ѝ близки се бяха отпуснали, сънливи и преяли, и гледаха новините. Робин премести муселиненото купче и наполовина опразнен пакет с памперси, както и дъска за „Пикшънъри“ от дивана, та и тя да може да седне.

– Прощавай, Робин – изрече Джени с прозявка, пресегна се да вземе нещата на бебето и ги сложи до краката си.

Телефонът на Робин отново бипна. Линда я изгледа. Робин игнорира и майка си, и телефона, защото гледаше дъската за „Пикшънъри“, където Мартин се бе опитал да нарисува „Икар“. Никой не го бе отгатнал. Бяха взели Икар за насекомо, кръжащо над цвете.

Но нещо в картинката прикова мисълта на Робин. Телефонът отново издаде сигнал. Тя го погледна.

В леглото ли си?

Да. И ти трябва да си там, върна отговор тя с ума си още в дъската за „Пикшънъри“. Цветето, което приличаше на слънце. Слънцето, което изглеждаше като цвете.

Телефонът пак бипна. Тя го погледна омаломощено.

Морис ѝ бе пратил снимка на еректиралия си член. За миг въп­реки всичкото си отвращение и погнуса Робин остана взряна в него. После се изправи рязко, с което стресна баща си, задрямал в креслото, и излезе от стаята почти на бегом.

Кухнята не беше достатъчно далече. Никъде не беше достатъчно далече. Тресяща се от гняв и от шока, тя отвори задната врата и излезе в заледената градина, където водата в поилката за птици, която бе размразила с вряла вода, вече бе втвърдена и млечна на цвят на лунната светлина.

Без да си остави време да размисли, набра номера на Морис.

– Здравей...

– Как смееш?! Как смееш да ми пращаш това?!

– О, мамка му – произнесе дрезгаво той. – Аз не... помислих... искаше ми се да си тук...