Невидимият пазител [bg]

— Ти си го знаела, Флора? Знаела си, но все пак си ме приела?

— Мислех, че това е минало.

Лицето му потъмня и устните му болезнено се свиха.

— Беше минало, Флора, цели двайсет години устоях, правех най-голямото усилие, на което е способен един мъж. Трябваше да пия, за да се контролирам. Не можеш да си представиш какво е да се бориш с подобно нещо. Но ти ме пренебрегна тъкмо заради моята жертва, откъсна ме от себе си, остави ме сам и поиска от мен да спра да пия. И аз го направих. Направих го заради теб, Флора, както съм правил всичко, цял живот.

— Но ти си убивал малки момичета — каза тя смаяно, — отнемал си живота на малки момичета.

Той започна да се изнервя.

— Не, Флора, ти просто не знаеш колко вулгарно се държаха… Дори се съгласяваха да се качат в колата ми, макар да ме познаваха само по физиономия. Не бяха малки момичета, а курви. Или скоро щяха да станат такива. Тази Ан бе най-лошата от всички, нали знаеш, че спеше със зет ти, че застрашаваше семейството ти, че разрушаваше свещената връзка на брака на Рос, на любимата ни глупава Рос. Да не мислиш, че Ан е била невинно момиче? Точно тя ми се предложи като проститутка и когато я довършвах, ме погледна в очите като демон, почти ми се усмихна и ме прокле. „Проклет да си“ — това ми каза и не можах да изтрия тази усмивка от лицето й дори след като умря.

Изведнъж лицето на Флора се сгърчи и тя се разплака.

— Ти си убил Ан, ти си убиец — каза тя, сякаш за да се убеди окончателно.

— Както ти обичаш да казваш, Флора, някой трябваше да вземе точното решение. Бе въпрос на отговорност, някой трябваше да го направи.

— Можеше да говориш с мен, ако си искал да опазиш долината, има други начини, но да убиваш момичета… Виктор, ти си болен, трябва да си луд, няма друго обяснение.

— Не ми говори така, Флора — той се усмихна кротко, като разкаяно дете, което е направило беля. — Обичам те, Флора.

По лицето й се стичаха сълзи.

— И аз те обичам, Виктор, но защо не поиска помощ от мен — отрони тя, сваляйки оръжието.

Той пристъпи две крачки към нея и спря с усмивка.

— Искам помощ сега. Какво ще кажеш? Ще ми помогнеш ли да запаля фурната?

— Не — отвърна тя, вдигайки оръжието с успокоено лице. — Никога не съм ти казвала, но мразя чанчигори.

И дръпна спусъка.

Виктор я погледна с широко отворени очи, леко учуден от постъпката й и от силната топлина, която се разля в корема му и стигна до гърдите му, прояснявайки очите му и позволявайки му да забележи другата жена, която присъстваше на края му. Загърната с бяла наметка, която покриваше леко главата й, Ан Арбису го наблюдаваше от входа с нещо средно между погнуса и удоволствие. Чу зловещия й смях, преди да получи втория куршум.

Амая изскочи от къщата и тръгна бързо към ъгъла. Стискаше здраво глока на Монтес и се опитваше да долови и най-малкия шум. Чу втория изстрел и се затича. Като стигна до края на стената, надникна предпазливо към северната част на фермата, където преди много време бе имало обор. Огромната зелена врата, от която излизаше силна светлина, обагряща тревата в изумрудено, изглеждаше необичайно на това място, което първоначално бе предназначено за отглеждането на коне и крави. Флора стоеше на прага, държеше пушка на нивото на гърдите си и хладнокръвно се целеше по някого вътре.