Невидимият пазител [bg]

Олтарът разказваше за еволюцията на един неумолим убиец, който се бе отдал на делото си в продължение на три години и се бе оттеглил за почти двайсет. Точно колкото бе прекарал с Флора, докато ежедневно се наливаше с огромни количества алкохол, самоналожил си зависимост, която приемаше и смяташе за единствен начин да съблюдава нужната дисциплина, за да живее с Флора, без да дава воля на инстинктите си. Един разрушителен порок, държан на разстояние до момента, в който бе престанал да пие, вече освободен от железния контрол на Флора и избавен от успокояващия ступор на алкохола. Бе опитал отново, бе се върнал при нея, за да й покаже своя напредък, за да й докаже за пореден път онова, на което бе способен за нея, но вместо жадуваните отворени обятия се бе сблъскал със студения й и бездушен поглед.

Нейното презрение се бе превърнало в спусък, в детонатор, в пистолетен изстрел, дал старт на бягането му към идеала за чистота и съвършенство, който той налагаше на всички други жени и на всички онези, които желаеха да бъдат жени с млади предизвикателни тела. Сред снимките на олтара срещна собствените си очи и за миг помисли, че вижда отражението си в огледалото. Заела почетното място в средата на олтара, една нейна снимка, отпечатана на фотографска хартия, без съмнение на принтер, и изрязана от друга, където беше със сестрите си. Протегна ръка, за да докосне образа си, почти убедена, че греши, опипа сухата гладка хартия и почти я отскубна от мястото й, когато чу характерния пукот на изстрел. Хукна надолу по стълбите, сигурна, че изстрелът идва отвън.

Флора стоеше на входа на обора, безмълвно насочила пушката си към Виктор. Той се обърна учудено, но не уплашено, сякаш посещението й му бе приятно, сякаш я бе чакал.

— Флора, не съм чул, че си дошла, ако ми се беше обадила, щях да съм в малко по-приличен вид — каза той, гледайки изцапаните си с масло ръкавици, докато ги сваляше внимателно и пристъпваше към вратата. — Даже можех да сготвя нещо.

Флора не отговори, и мускулче не потрепна на лицето й, но продължи да го гледа и да го държи на мушка.

— Още не е късно да забъркам нещо, само ми дай няколко минути да се пооправя.

— Не съм дошла на вечеря, Виктор.

Гласът на Флора бе леден и лишен от емоции, но Виктор отново заговори, без да се отказва от усмивката и помирителния тон.

— Тогава мога да ти покажа какво правех. Тъкмо — той посочи зад гърба си — работех по възстановяването на един мотор.

— Днес няма ли да палиш фурната? — попита Флора, без да помръдва от мястото си, сочейки с цевта на оръжието един чугунен капак, зад който се криеше каменно огнище, вградено в стената на фермата.

Той се усмихна на жена си.

— Мислех да я запаля утре, но ако ти искаш, може да го направим заедно.