Факторът Чърчил [bg]

Няколко експеримента една неделя в провинцията с кутията с боички на децата ме накара на следващата сутрин да се сдобия с пълна екипировка за рисуване с маслени бои.

След като купих боите, статива и платното, следващата стъпка беше да започна. Но колко трудна се оказа тази стъпка! Палитрата блестеше с мъниста от цвят; платното се издигаше пред мен, бяло и безпристрастно, чистата четка беше готова в ръката ми, натежала от съдбовна важност, но някак нерешително увиснала във въздуха. Сякаш някаква мълчалива забрана държеше ръката ми. Но все пак небето точно този ден беше безспорно синьо, бледосиньо при това. Не можеше да има никакво съмнение, че синята боя, смесена с бяла, би трябвало да се нанесе по горната част на платното. Няма как на човек да му е нужно специално образование като художник, за да види това. От тази отправна точка всеки може да тръгне.

Затова внимателно разбърках малко синя боя в палитрата с най-мъничката четка, а след това с безкрайна предпазливост нанесох от боята, на площ колкото бобено зърно, върху бялото платно. Това беше предизвикателство, умишлено предизвикателство, но така приглушено, така притеснено, дори така каталептично, че не заслужаваше никакъв отговор. В този момент по алеята се чу силен звук от приближаващ се автомобил. От тази колесница с бързи и леки стъпки скочи не друг, а талантливата съпруга на сър Джон Лейвъри. "Рисуваш! Но за какво се колебаеш така? Подай ми четка, ето тази, голямата."

Топване в терпентина, пльосване в синьото и бялото, неистово бъркане върху палитрата, която вече не беше чиста, и след няколко едри, свирепи замаха с четката върху треперещото от ужас платно се появиха няколко смели сини щриха. Всеки виждаше, че горкото платно не може да отвърне на удара. Това самодоволно насилие не бе последвано от ответен удар на съдбата. Платното се ухили безпомощно към мен. Злата магия се разпръсна. Ужасните задръжки отпаднаха. Хванах най-голямата четка и нападнах своята жертва с истинска ярост. Оттогава никога не съм усещал каквото и да било страхопочитание към платното.

Ателието заема цялата вътрешност на една стара къщичка — с високи прозорци и поставен с лице към камината статив. До него е картината на Рандолф, на която очите му са изпъкнали като на скарида, а цялото излъчване — доста надменно, скъсаната част още се вижда в платното: онова, което трябваше да поправи, когато го сполетял "Сънят".