Четиридесет и петимата

— Най-после тя е свободна — прошепна Реми, още по-бледен и мрачен от нея. — Да вървим, Граншан, да вървим!

Спалнята на дамата се намираше на втория етаж и се осветяваше само от малко прозорче, което гледаше към двора.

Стаята беше подредена богато, но всичко навяваше мрачно настроение. Нито цвете, нито скъпоценности, нито позлата; вместо злато и сребро — навсякъде дърво и почернена стомана; в ъгъла на стаята висеше портрет на мъж в рамка от абанос, върху него падаше светлина от прозореца — очевидно той бе пробит за тази цел.

Пред портрета дамата падна на колене, скръбта късаше сърцето й, но очите й оставаха сухи.

Диана устреми към този благороден образ поглед, пълен с неизяснима любов и нежност, с надежда, че той ще оживее и ще се отзове.

Художникът беше изобразил млад мъж на около двадесет и осем-тридесет години; той беше полегнал на софата полуоблечен, от раната на гърдите му струеше кръв, дясната му, ранена ръка беше увиснала от ложето, но още стискаше парче от шпагата.

Вместо името, на рамката, под портрета, с червени като кръв букви бяха изписани думите: „AUT CAESAR, AUT NIHIL“52

Дамата простря ръце към портрета и заговори с него така, както обикновено разговарят с Бога.

— Аз те умолявах да чакаш — каза тя, — макар че твоята възмутена душа жадуваше, мъст; мъртвите виждат всичко и ти, любов моя, знаеш, че останах да живея заради това да не стана отцеубийца; аз бях длъжна да умра заедно с теб, но смъртта ми би убила баща ми. Ти знаеш, над твоето окървавено, бездиханно тяло аз дадох свещен обет; заклех се да въздам кръв за кръв, смърт за смърт… Ти ме чакаше, мой любими, чакаше ме — благодаря ти! Сега съм свободна, последното звено, което ме задържаше на земята, е разкъсано от Господа — да бъде благословено името му! Сега цяла съм твоя; стига криене, стига тайни заговори! Мога да действувам съвсем открито, защото след себе си няма да оставя никого на земята и съм в правото си да я напусна. — Тя се надигна и целуна ръката, която висеше като че ли извън рамката. — Скоро ще дойда при теб и ти накрая ще ми отговориш, скъпа сянко, с която аз толкова говорех, без никога да получа отговор.

Диана млъкна, стана с такава почит, като че ли беше говорила със самия Бог, и седна на дъбовата скамейка.

— Бедният татко! — прошепна тя с безстрастен глас, който сякаш не принадлежеше на човешко същество.

После потъна в дълбок размисъл, изглежда той й даваше забрава в тежката скръб сега и в нещастията, които беше преживяла в миналото.

Изведнъж тя се изправи и каза:

— Да, така ще бъде по-добре, Реми!

Верният слуга вероятно чакаше пред вратата, защото се появи начаса.

— Тук съм, госпожо.

— Достойни друже, братко — промълви Диана, — сбогувайте се с мен, защото дойде време да се разделим.

— Да се разделим! — възкликна младежът с такава скръб в гласа, че събеседничката му трепна. — Какво говорите, госпожо?

— Да, Реми, сега, когато изпълнението се приближава, сега, когато препятствието отпадна, аз не отстъпвам, не, но аз не искам да увлека след себе си по пътя на престъплението една възвишена и неопетнена душа, затова, друже, вие ще ме напуснете.