Кървавото евангелие

Минаха по няколко тунела, които продължаваха в различни посоки, както и покрай стълби, водещи нагоре и надолу към други нива. Ерин обикновено се ориентираше добре под земята, но ако трябваше да разчита на себе си, никога нямаше да успее да се върне в църквата. Джордан като че ли броеше и тя се надяваше. че той има по-добра представа къде се намират.

Накрая Распутин спря и се качи на поредната стълба. Ерин освети с фенерчето си, но не видя края на шахтата.

— Хайде пак нагоре — въздъхна Джордан. — Така ми се иска да излезем пред някой „Старбъкс“...

Един по един се хванаха за металните скоби и се закатериха нагоре.

Стълбата свършваше в чиста бетонна стая. Ерин беше доволна, че вонята е останала далеч долу. Вдиша дълбоко малко по-свежия въздух, за да прочисти дробовете си. Единствената особеност на помещението беше сива метална кутия на стената, свързана с минаващи по тавана кабели.

Без да обръща внимание на кутията, Распутин отиде до една тъмносива врата. Отключи я с огромен стар ключ и ги въведе в друго помещение. Там имаше друга врата, този път охранявана с модерна електронна ключалка. Пръстите на Распутин затанцуваха по панела с такава скорост, че Ерин не успя да види вкарания код.

Дебелата стоманена врата, подобна на вратата на банков трезор, се отвори тежко.

Распутин предпазливо прекрачи прага и им махна да го последват в полутъмен коридор с боядисани в охра стени. Имаше и други коридори, които продължаваха в различни посоки. Все едно влизаха в някакъв гигантски лабиринт.

Распутин ускори темпото. Малко след навлизането в лабиринта дори Джордан се отказа да брои крачките.

След още десет минути по коридори, къси стълбища и прашни стаи Распутин спря пред неугледна дървена врата с черна стъклена дръжка. Не се различаваше по нищо от стотиците други, покрай които бяха минали.

Монахът извади голям ключодържател от гънките на расото си, прерови около петдесетина ключа и най-сетне избра един.

Докато той вкарваше ключа, Рун застана между него и Ерин. Джордан стоеше от другата ѝ страна. Прислужниците от църквата се бяха подредили в полукръг зад тях.

Распутин завъртя ключа и вратата се отвори с уморено скърцане.

— Елате!

Последваха го в тъмна стая, миришеща на ръжда и плесен. Ерин я засърбя гърлото и тя се закашля. Запита ли се колко ли време е минало откакто помещението е било проветрявано за последен път. Ученият в нея копнееше за предпазна маска.

— Пристигнахме! — обяви Распутин и каза на последователите си: — Чакайте отвън. И без това сме твърде много за това място.

— Къде сме? — попита Джордан, когато лампата светна над главите им.

— Под Ермитажа —отвърна Распутин. — Един от най-големите и най-старите музеи в света.

Джордан огледа претъпканата стая.

— Не ми изглежда кой знае какво.

— Това са хранилищата на музея — изгледа го кръвнишки Распутин. — Самият музей горе е доста приятна гледка.

Ерин усети професионално раздразнение. Като повечето учени, тя бе чувала за окаяното състояние на отдавна залежалата и разпадаща се колекция на Ермитажа, но никога не си бе представяла, че е чак толкова занемарена. Направи крачка напред и от някаква купчина плесенясала тръстика изскочиха мишки.