Пустинното копие

– Марик... – нежно започна Лийша.

– Не, чуй ме – каза Марик. – Когато потеглихме по пътя за Анжие онзи първи път, толкова бях хлътнал по теб, че вече си представях как след година ще отглеждаме децата си. Но тогава, в палатката, когато не можах да... бъда мъж с теб, аз...

– Марик... – повтори Лийша.

– Това ме влуди – продължи Марик. – Чувствах се, сякаш имах нужда да се махна от теб, обаче когато това стана, мислите ми все се връщаха към теб, дори когато.... спях с други жени.

Той извърна поглед.

– Но щом те видях отново – продължи той, – аз се почувствах толкова... твърд и ми се прииска бързо да си върна за предишните неуспехи, преди нещо друго да ми е попречило. Не беше честно спрямо теб и аз съжалявам за това.

Лийша сложи ръка на лакътя му.

– Аз не съм дете – рече тя. – Виновна съм колкото теб за случилото се.

В думите ѝ се криеше повече истина, отколкото той щеше някога да узнае. В същия миг тя се ужаси от собствените си действия. Тогава ѝ се бяха сторили толкова справедливи, но всъщност тя го бе упоила и използвала за собствена изгода, оставяйки го с дългогодишни белези от цялото изпитание. Може би Роджър имаше право и тя наистина приличаше на майка си повече, отколкото предполагаше.

– Мило е, че го казваш – каза Марик и стисна ръката ѝ, – но и двамата с теб знаем, че не е така. Радвам се, че си успяла да стигнеш до дома си – допълни той, – и то без да ти се налага да се отказваш от целомъдрието си.

Лийша се беше приближавала все повече към него, но при тези думи се отдръпна, защото всъщност целомъдрието ѝ бе отнето насила по време на пътуването. Бяха я нападнали разбойници поради липсата на добър придружител. Всичко това заради нетърпението на Марик и неспособността му да мисли за другите, а не за себе си.

Марик, изглежда, не забеляза промяната в изражението ѝ. Той се подсмихна и поклати глава.

– Не мога да повярвам, че сега въртиш Хралупата. Какво се случи с нежното момиченце, което караше всеки мъж да се обръща след него? За една нощ си станала вещицата Бруна. На бас, че сега и ядроните се плашат от теб.

Вещицата Бруна? Така ли гледаха хората на нея? Самотната старуха, която тормозеше и плашеше всички в града? В това ли се бе превърнала, след като ѝ бяха отнели целомъдрието?

Майка ѝ също бе усетила промяната. Беше крайно време – бе ѝ казала Илона, – така че, вярвам, е било по-добре и за теб.

Лийша разтърси глава, за да я прочисти, усещайки, че моментът, който щяха да споделят, се изплъзваше.

– Какво смяташ да правиш сега? – попита тя. – Ще ни помогнеш ли да издирим още оцелели по пътя или направо смяташ да отведеш групата си бежанци към Анжие?

Марик я погледна изненадано.

– Нито едно от двете.

– Какво искаш да кажеш?

– Сега, след като райзънци са на сигурно място, мисля, че е време да продължа нататък – поясни Марик. – На херцога му трябват вести за красианското нападение, а тези хора вече ме забавиха достатъчно.

– Забавиха ли? – попита Лийша. – Животът им е зависел от теб!

Марик кимна.