Пустинното копие

– Какво значи това? – попита тя, но Защитения махна с ръка, пренебрегвайки въпроса.

– Сега това няма значение – отвърна той и се обърна пак към Марик. – Продължавай. После какво стана?

– Както вече казах, изкатерих стената и избягах от града веднага щом ме пуснаха на свобода – обясни Марик. – Селцата, през които минах, вече бяха наполовина обезлюдени, докато стигна до тях. Когато са научили вестта за нападението, по-умните са хванали каквото могат и са потеглили на път още преди да изсъхне кръвта по калдъръма на основния град. Останали са тези, които не са имали сили да пътуват или ги е било страх от нощта. Мисля, че повечето бяха останали, но и така по пътищата имаше десетки хиляди... Купих си кон от един стар чешит, който бе останал, и отпраших напред. Скоро след това настигнах хората по пътя. Групите бяха прекалено големи, за да останат заедно. Никой град нямаше да поеме толкова много. Повечето отидоха в Лактън и селцата му, където всеки с кукичка и връв може да напълни стомаха, но жонгльорите преливаха от истории за теб – той посочи Защитения – и тези, които повярваха, че ти наистина си Избавителя, дойдоха и се струпаха тук. Аз трябваше да се върна в Анжие и да докладвам на херцога, но не можех току-така да оставя хората на пътя с толкова малко защитници, така че им предложих услугите си.

– Сторил си добро дело, Марик – похвали го Лийша и докосна ръката му. – Тези хора никога нямаше да се справят без теб. Иди и си почини в общото помещение, докато ние обсъдим новините ти.

– Запазил съм ти стая на горния етаж – допълни Смит. – Стефни ще ти я покаже.

Защитения вдигна качулката си веднага щом вестоносецът излезе.

– Дневната светлина замира. Ако на пътя има и други, трябва да се уверя, че ще видят утрото.

Лийша кимна.

– Вземи Гаред и всички дървари, които могат да яздят.

– Слагай си наметалото – нареди Защитения на Роджър. – Идваш с нас.

Роджър кимна и те се запътиха към задния изход.

– Ще ти трябват защитници – рече Ърни, като бутна назад очилата си с телени рамки и стана от мястото си. – И аз идвам.

Илона веднага скочи и го сграбчи за ръката.

– Нищо подобно няма да правиш, Ърнал.

Ърни запремига.

– Все се оплакваш, че не съм достатъчно смел. Сега пък искаш да се скрия точно когато хората имат нужда от помощта ми, така ли?

– Нищо няма да ми докажеш, ако се самоубиеш по тоя начин! – скастри го Илона. – Не си се качвал на кон от години.

– Тя има право, татко – включи се Лийша.

– Ти не се меси – отвърна Ърни. – Може целият град да ти ходи по свирката, но аз все още съм ти баща.

– Няма време за това – рече Защитения. – Идваш или не?

– Не – твърдо заяви Илона.

– Идвам – заяви Ърни, издърпа ръката си от хватката ѝ и последва другите мъже навън.

* * *

– Този глупак! – изкрещя Илона, щом вратата се затръшна.

Всички останали се спогледаха.

– Стойте тук, колкото искате – каза Смит, – аз трябва да се връщам отпред.

Той, Стефни и Джона бързо се изнизаха един след друг и оставиха Лийша сама в стаята с гневната ѝ майка.