Пустинното копие

– А аз щях да се справя с третия – каза Роджър.

Той вдигна празната си ръка и изведнъж в нея се появи нож. Бързо прободе въздуха с острието и го завъртя.

– Та защо не го направи?

– Защото едно е да убиеш ядрон – обясни Лийша, – а съвсем друго – да убиеш човек. Дори лош човек. Искаше ми се. Даже понякога се връщам назад в спомените си и ми се ще да го бях направила. Но когато беше времето да го сторя, не можах.

Роджър погледна за момент ножа в ръката си, въздъхна, вмък-на го обратно в специалната кания, вързана над китката му, и закопча ръкавела си.

– Не мисли, че аз бих могъл – призна си той тъжно. – Започнах да уча номера с ножове още като петгодишен, но всичко беше наужким. Дори не съм порязвал човек.

– Щом разбрах, че няма да мога да го направя, просто спрях да се съпротивлявам – каза Лийша. – Нощите да ме вземат, дори си плюх на ръката, за да се навлажня, когато първият подхвана закопчалката на панталона си. Но дори докато плачех, захвърлена в калта, не ми се искаше да ги бях убила.

– Искало ти се е вместо това те да те бяха убили – предположи Роджър.

Лийша кимна.

– Чувствах се по същия начин, когато убиха майстор Джейкъб – каза Роджър. – Не исках отмъщение, исках просто болката да свърши.

– Спомням си – рече Лийша. – Молеше ме да те оставя да умреш.

Роджър кимна.

– Затова последвах Защитения до лагера на разбойниците.

– Заради мен? – попита Лийша.

Роджър поклати глава.

– Тези мъже трябваше да бъдат приспани както всеки побес-нял кон, Лийша. Не сме били първите им жертви, нямаше да бъдем и последните, особено след като ми взеха преносимия кръг. Но не ги убихме ние. Защитения отиде при тях, взе коня ти, аз грабнах кръга и избягахме. Всичките дишаха и си бяха горе-долу цели, когато тръгнахме.

– Храна за демоните – каза Лийша.

Роджър сви рамене.

– Защитения беше избил повечето демони в околността. И един не видяхме, когато прекрачихме лагера им, а утрото щеше да дойде само след няколко часа. Те въобще не ни оставиха толкова добри изгледи за оцеляване.

Лийша въздъхна, но си замълча. Той я погледна.

– Защо хората викат билкарки, за да приспиват животните им? Една брадва или чук биха свършили същата работа.

Лийша сви рамене.

– Не могат да се заставят да убият животно, което им е служило вярно, или пък се надяват, че ще го излекувам. Но понякога не мога, а животното страда. Иглите са бързи и фини.

– Може би и Защитения е – каза Роджър.

– Да не би да казваш, че трябва да се бием с красианците? – попита Лийша.

Роджър сви рамене.

– Не знам. Но мисля, че трябва да държим по една игла в ръцете си, пък даже да не я използваме.