Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
С удоволствие напуснах ресторанта. Прииска ми се да видя как изглежда Темза на зазоряване. Попитахме един полицай, който стоеше на пътя, в коя посока е реката. Той ни обясни, а после не пропусна да се пошегува:
— Не искате да отидете дотам, за да скочите в нея, нали, госпожице? — Това искрено ме разсмя.
Повървяхме доста. Пристигнахме на Уестминстърския мост чак когато първите лъчи на слънцето обагриха небето в розово. Спомних си един сонет на Уърдзуърт, но не ми се стори особено подходящ — градът определено не беше „блестящ и лъскав в кристалночистия въздух“; по-скоро бе потънал в сивкав смог. И някак не можах да се насиля да придобия усещането, че „Мили Боже! Дори самите къщи изглеждат заспали“, защото една част от мен все още беше в онзи оживен ресторант на ъгъла на „Пикадили“, а той никога не затваря.
Стояхме облегнати на перилата на моста, зареяли погледи във водата. Реката беше красива, но докато я гледах, не усетих да ме обзема блажено спокойствие. Лекият бриз докосна лицето ми — сякаш ме съжаляваше. От очите ми бликнаха сълзи.
— Какво не е наред, Касандра? — попита ме Стивън. — Да не е нещо… свързано с мен?
Явно си мислеше за случката в малката горичка край замъка, по лицето му личеше, че се срамува от себе си.
— Не, разбира се, че не! — побързах да го уверя.
— Трябваше да се досетя — горчиво произнесе той. — Трябваше да предположа, че нищо от това, което съм направил за теб, няма значение. В кого си влюбена, Касандра? В Нийл ли?
Трябваше да му отвърна, че говори пълни глупости, че не съм влюбена в никого, но бях изтощена до смърт. Не ми бяха останали сили дори да се преструвам.
— Не, не е Нийл — промълвих.
— Значи е Саймън. Това е лошо, защото Роуз никога няма да го остави да си тръгне от нея.
— Но тя не го обича, Стивън! Сама го призна…
И започнах да му разказвам за ужасното ни скарване в спалнята й и за това как съм се измъкнала от апартамента…
— Ти и твоите късни влакове! — възкликна Стивън. — Много добре знаех, че няма никакъв влак посред нощ.
Продължих да изливам душата си пред него. Когато стигнах дотам как съм проумяла колко зле всъщност се отнесох със сестра си, той ме прекъсна:
— Не се притеснявай за това. Роуз е лоша.
— Не е вярно — възразих и започнах да търся извинения за държането й, обясних му, че се жертва за семейството, че…
— Но тя наистина е лоша — повторно ме прекъсна Стивън. — Повечето жени са такива.
— Понякога сме лоши, без да го съзнаваме — отвърнах, после го попитах дали някога ще ми прости, че съм му позволила да ме целуне, когато съм знаела, че съм влюбена в друг. — О, Стивън! Ето това беше лоша постъпка! И отгоре на всичко те оставих да си мислиш, че един ден може да се влюбя в теб.
— Аз наистина си го мислех след случката в гората, но заблудата ми не трая дълго — само ден-два. Скоро разбрах, че съм голям глупак, щом съм допуснал да го повярвам. Само не можех да си обясня защо ми позволи да те целуна, при положение че не ме обичаш. Сега вече ми е ясно. Случват се такива работи, когато си влюбен в неподходящия човек. Че дори и по-лоши — такива неща, за които човек никога не би могъл да си прости.
Беше забил поглед право напред и изглеждаше смазан.
— Заради това, че спа с Леда Фокскотън, ли се чувстваш нещастен? — попитах го. — Вината беше нейна, нали? Няма защо да обвиняваш себе си.
— И все пак ще се обвинявам, докато съм жив — отвърна Стивън, после рязко се обърна към мен. — Обичам теб, Касандра, и винаги ще те обичам. Сигурна ли си, че никога няма да изпиташ нещо по-специално към мен? Когато те целунах, на теб ти хареса… Или поне така ми се стори… Ако можехме да се оженим…
Изгревът озаряваше лицето му, а лекият ветрец развяваше гъстата му руса коса. Той изглеждаше отчаян и завладяващ — по-прекрасен дори от Стивън, когото бях видяла на снимките, направени му от Леда Фокскотън. Отнесеното изражение беше изчезнало от очите му — подозирах, че то никога вече няма да се върне.
— Ще работя за теб, Касандра. Ако наистина имам някакъв актьорски талант, можем да се преместим да живеем в Лондон, далеч от… другите. Дали не бих могъл някак да ти помогна да преодолееш мъката си, когато Саймън се ожени за Роуз…
Когато спомена името на Саймън, пред очите ми се появи лицето му — такова, каквото го бях видяла в коридора до балната зала в хотела: леко повдигнатите крайчета на веждите, тъмната коса, тънките бръчици от двете страни на устата му. Когато за първи път го зърнах без брада, си бях помислила, че е много красив, но то бе просто защото изглеждаше по-млад и по-достъпен. Сега знам, че Саймън не е красив — в сравнение със Стивън той не е нищо особено.