Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
Роуз седеше в леглото и ме чакаше да се върна. Изглеждаше невероятно красива.
— Извадих една от новите си нощници за теб — каза ми палаво тя.
Благодарих й и започнах да се обличам — страхувах се да не я скъсам, толкова тънка беше материята, от която бе ушита. Роуз ме увери, че не бива да се притеснявам — имала още много такива.
— Е, сега вече можем да си поговорим — казах с приповдигнат тон.
Ала всъщност имах предвид тя да ми говори, а аз да слушам. Намерението ми да я разпитвам за чувствата й към Саймън се беше изпарило — ама разбира се, че го обичаше! Естествено, че нищо не можеше да спре женитбата им! Идването в Лондон беше просто една идиотска грешка от моя страна.
— Не мисля, че вече ми се говори — рече сестра ми.
Това ме изненада — само допреди час ми се беше сторило, че изгаря от желание да си побъбри с мен.
— Е, нищо, утре ще имаме достатъчно време за това — съгласих се аз.
Отвърна ми, че сигурно ще е така, но не ми звучеше ентусиазирано. После ме помоли да пренеса вазата в банята за през нощта, а когато погледът й се спря върху картичката на Саймън, добави:
— И изхвърли това в кошчето за боклук, ако обичаш.
Каза го с непреодолимо отвращение. Нежеланието ми първа да заговоря изчезна.
— Роуз, ти не го обичаш! — възкликнах.
Сестра ми се усмихна криво и отвърна:
— Не. Не е ли жалко?
Ето го! Точно това, на което се бях надявала! Но вместо да изпитам задоволство, ме обзе страшен гняв. Толкова ядосана бях, че чак дума не можех да обеля — само стоях като вдървена, отправила немигащ поглед към сестра си.
— Е, кажи нещо?
— Защо ме излъга онази вечер, когато се сгоди? — попитах, едва успявайки да овладея гласа си.
— Не съм те лъгала. Тогава наистина си мислех, че съм влюбена в него. Когато той ме целуна… О, но ти си много малка, няма да разбереш!
Разбирах и още как! Ако Стивън ме беше целунал, преди да бях осъзнала, че съм влюбена в Саймън, сигурно щях да направя същата грешка като сестра ми — особено ако ми се искаше да повярвам, какъвто беше случаят с Роуз. Само че продължих да се раздирам от гняв.
— Откога си наясно с този факт? — поисках да знам.
— От седмици — почти веднага, щом пристигнахме в Лондон, ми стана ясно, че съм се лъгала. Тук Саймън прекарва много повече време с мен. О, само да не беше толкова влюбен! Разбираш ли какво искам да ти кажа? Той не само иска да се люби с мен, но и непрекъснато проси вниманието ми! Не го казва, но го усещам. Понякога направо ми иде да започна да вия. О, Господи! Нямах намерение да ти го казвам, макар много да ми се искаше да споделя с някого! Знаех, че ще изпитам облекчение, но бях твърдо решена да не обелвам и дума за това, защото знаех, че ще е твърде егоистично от моя страна. Съжалявам, че се изпуснах. Виждам, че си много разстроена.
— Няма нищо — отвърнах. — Искаш ли аз да му го кажа вместо теб?
— Да му го кажеш ли? — Сестра ми ме изгледа втренчено. — О, нищо чудно, че си разстроена! Не се притеснявай, скъпа, аз все още имам намерение да се омъжа за него!
— Не, няма да го направиш. Няма да направиш нещо толкова гадно.
— И защо изведнъж започна да ти се струва гадно? Винаги си знаела, че ще се омъжа за Саймън — независимо дали имам чувства към него, или не. Та ти самата направи всичко по силите си, за да ми помогнеш, без изобщо да имаш представа какво изпитвам към него.
— Тогава не осъзнавах какво върша — всичко ми се струваше като игра, като весела случка от някой евтин роман. Не беше наистина. — Изговорих това, ала дълбоко в себе си знаех, че винаги бях изпитвала угризения на съвестта, само дето бях предпочела да ги пренебрегна.
— Е, вече е наистина — мрачно рече Роуз.
Чувството за вина намали донякъде гнева ми към нея.
Приближих до леглото, приседнах на мекия дюшек и се опитах думите ми да звучат разумно:
— Роуз, знаеш, че не можеш да го направиш… Само заради дрехите и бижутата, и красивите бани…
— Говориш така, сякаш го правя единствено заради себе си — прекъсна ме сестра ми. — Знаеш ли за какво си мислех през цялото време — нощ след нощ, докато лежах в това легло? „Е, днес в замъка поне имат какво да сложат на масата.“ Че дори и Елоиз е загладила косъма, не е ли така? А за теб си мислех най-много! За всичко, което ще съм в състояние да направя за теб, когато се омъжа…