Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
— Все още не мога напълно да свикна с мисълта, че ще изкарвам толкова много пари — въздъхна той.
— Гледай да спестяваш по малко, за всеки случай — предупредих го.
Той кимна и отвърна, че сигурно много скоро отново щял да се върне към гледането на прасета. После чухме клаксона на колата на господин Стебинс.
— Ще изляза да те изпратя, но предпочитам да си вземем довиждане тук. — Протегнах ръка към него и добавих: — Можеш да ме целунеш, ако искаш. Ще ми хареса, ако го направиш.
За секунда си помислих, че наистина ще го стори, ала Стивън поклати глава и просто стисна дланта ми в своята. Опитах се да му помогна с пренасянето на багажа, но той ме отстрани и метна сандъка на рамо. Двамата тръгнахме към колата. Елоиз се въртеше наоколо и душеше гумите. Стивън се наведе, сложи сандъка в багажника, после взе кученцето на ръце и го целуна по главичката. Нито веднъж не погледна назад, когато колата пое по пътя към селото.
Докато миех съдовете в кухнята, се сетих, че нямам представа къде се канеше да отседне Стивън, щом пристигнеше в Лондон. Дали щеше да се върне у Фокскотънови? Предположих, че Роуз щеше да знае. (Бях писала на сестра си, обяснявайки й, че съм сгрешила, и я молех за прошка. Тя не побърза с отговор, но днес получих телеграма от нея — казваше, че ще ми отговори, когато може, и добавяше, че се надява да я разбера. Никъде в телеграмата не се споменаваше думата „прошка“, но понеже отдолу се беше подписала с „вечно любеща те Роуз“, предположих, че вече не ми се сърди.)
През по-голямата част от понеделника писах и плаках. Не успях да се взема в ръце навреме и когато Томас се върна от училище, ме изгледа подозрително и рече:
— Ревала си, нали? Бас държа, че животът в замъка ти се струва твърде депресиращ след приятния престой в Лондон.
Това обяснение ме устройваше. Уверих го, че точно това е причината за сълзите ми, и добавих, че ми е станало много мъчно, когато Стивън си е заминал, и че се притеснявам за него.
— На твое място не бих се тревожил — успокои ме Томас. — Сигурен съм, че Стивън ще стане филмова звезда. Всички момичета от селото са луднал и по него — Все обикаляха наоколо с надеждата, че ще го срещнат и задяват. Един ден ще осъзнаеш какво си изпуснала.
Заех се да приготвям чая. Томас беше донесъл риба треска от града.
— Татко ще вечеря в Скотни, така че няма нужда да го чакаме — съобщих спокойно.
— На слугите сигурно им е писнало да се въртят около него — отбеляза Томас. — Какво прави той там ден след ден? Дали чете просто за да си убива времето, или е намислил нещо?
— А, ще ми се да можехме да разберем — въздъхнах.
— Хари казва, че баща ни трябва да бъде подложен на психоанализа.
Извърнах се изненадано към брат си.
— Нима Хари знае нещо за психоанализата?
— Понякога баща му говори по този въпрос, нали е доктор.
— А вярва ли в силата на този метод?
— Не, винаги се изказва с пренебрежение, но Хари е доста запален.
Концентрирах се върху приготвянето на рибата, но когато седнахме на масата и започнахме да се храним, аз отново подхванах темата. Разказах му за разговора ми със Саймън, когато за пръв път се бяхме засекли на могилата, макар че не си спомнях подробностите.
— Ще ми се да го бях оставила да ми разкаже повече неща — казах. — Дали бащата на Хари няма някои книги по тази тема?
Томас обеща да разбере, макар според него вече да нямаше значение дали татко ще пише, или не — нали сестра ни се женеше за богаташ!
— О, Томас, разбира се, че има значение! — извиках. — За татко е много важно да започне да работи. За нас също, защото, ако всичките странни неща, които той върши напоследък, не са свързани с някакъв творчески процес, тогава той със сигурност е почнал да се побърква. А едва ли един луд баща е нещо, което би могло да ти се хареса, независимо от нежните ти чувства към него.
— Нима ти изпитваш нежност към баща ни? — попита ме Томас. — Аз лично не съм сигурен за моето отношение към него. Не че не го понасям, но…
Точно в този момент той влезе в кухнята. С половин уста отвърна на поздрава ми, после се устреми нагоре по стълбите. По средата на пътя се спря, погледна надолу и бързо се върна при нас.
— Можеш ли да ми запазиш това? — попита ме, хванал един оголен рибешки гръбнак.
В първия момент си помислих, че се опитва да бъде саркастичен, задето не сме му оставили от рибата. Започнах да обяснявам, че не сме го очаквали за вечеря, и предложих да му изпържа няколко яйца.
— О, аз вече ядох — отвърна той и пое към стаичката си, стиснал рибешкия гръбнак в ръка.