Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
Виждах силуета му на фона на осветения прозорец. Какво правеше? Фактът, че седеше зад бюрото си, не означаваше непременно, че се е хванал за перото. Та той винаги седи там, дори когато чете Енциклопедията например, защото му е много тежка да я държи в ръце. Дали и сега не четеше? Главата му беше наведена, но не виждах какво прави. После татко вдигна ръка и отметна падналия в очите му перчем. Пръстите му стискаха молив! Ами ако през цялото това време наистина е работил? Може би в момента пише някоя прекрасна книга, която щеше да се превърне в бестселър и да ни докара много пари? Колко жалко, ако станеше ясно прекалено късно — когато вече не може да се направи нищо, за да се помогне на Роуз и на мен!
Тръгнах обратно към замъка. Не си спомням да съм крояла някакви конкретни планове в онзи момент, просто вървях като в транс. Минах през пасажа под къщичката на вратаря, изкачих каменните стъпала, водещи към едната от двете лицеви кули, и почуках на вратата на татко.
— Махай се! — чу се отвътре.
Ключът беше от външната страна на ключалката, така че очевидно бе отворено. Престраших се и натиснах бравата.
Когато пристъпих вътре, баща ми се извърна рязко и заби очи в мен. Погледът му бе изпепеляващ. В следващия миг сякаш някакъв воал се спусна пред очите му и скри гневните искри.
— За нещо важно ли ме търсиш? — попита ме.
— Да. За нещо много важно — отвърнах и затворих вратата зад гърба си.
Баща ми се надигна от мястото си и приближи до мен.
— Какво става, Касандра? Пребледняла си. Да не си болна? По-добре седни.
Но аз не се възползвах от поканата. Стоях неподвижно и само очите ми шареха из стаята. Нещо се беше променило в нея. Полиците, опасващи стените, бяха изчезнали и бяха покрити с хартии в ярки цветове.
— Господи! Какво си направил? — възкликнах удивено.
— О, това ли? Просто страници от американски комикси, нищо особено — отвърна баща ми. — Е, ще ми кажеш ли какво става?
Приближих до едната стена и започнах да разглеждам картинките. Бяха залепени така, че помежду им да има връзка.
— Откъде си ги взел? — попитах го.
— Вчера ги донесох от Скотни. Изрязал съм ги от американски неделни вестници. Предполагам, че Нийл не може да живее без тях. Мили Боже, само не започвай да ги четеш!
— Имат ли някакво отношение към работата ти?
Той отвори уста да отговори, но после замълча, а по лицето му се появи загадъчно изражение.
— За какво си дошла тук? — рязко запита той. — Моята работа не те интересува.
— Напротив, интересува ме. Точно затова съм тук — отвърнах. — Татко, трябва да ми кажеш с какво се занимаваш напоследък.
Баща ми втренчено ме изгледа, после с леден тон отвърна:
— И това ли е единствената причина за твоята неочаквана визита? Да ме провериш?
— Не, не — подхванах, а после събрах кураж и казах: — Да. Точно така. И няма да изляза оттук, докато не получа отговор.
— Ще излезеш и още как! — извика баща ми.
Хвана ме здраво над лакътя и ме повлече към вратата. Толкова се изненадах от реакцията му, че успях да се съвзема едва в последния момент, когато бях почти изтласкана навън. Отскубнах се от хватката му и се спуснах към бюрото. Бях обзета от дива надежда, че ще успея да зърна поне един ред от листовете, разпилени по бюрото. Баща ми обаче ме настигна и отново ме сграбчи за ръката — никога не бях виждала толкова гняв в погледа му. Така ме дръпна, че полетях към стената и се ударих във вратата. Болката беше ужасна. Свлякох се на пода и заридах.
— О, Господи, лакътя ли си удари? — попита татко. — Сигурно страшно боли.
Приближи и опипа ръката ми за счупено — с удивление забелязах, че от гнева му не беше останала и следа. Продължих да плача и когато баща ми ме прегърна и ме поведе към дивана.
— Болката започна да намалява — казах му, когато отново бях в състояние да говоря. — Искам да поседна за малко.
Седнахме и татко ми подаде носната си кърпичка. Избърсах очите си, издухах си носа и изхлипах:
— Вече съм по-добре, виж! — Размахах ръка, за да му покажа, че мога да я движа безпроблемно. — Не е нищо сериозно.
— Но можеше и да е — възрази той. Лицето му бе напрегнато. — Не съм изгубвал така контрол над себе си от… — Млъкна, после се надигна и отиде до бюрото си.