Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Той казва:
— Es-tu là?
„Там ли си?“
Там ли си?
Той е призрак. От друг свят. Той е татко й, мадам Манек и Етиен; той е всички, които са тръгнали и сега се връщат. Казва през шперплата:
— Няма да ти направя нищо. Знам те от радиото. И затова съм тук. — Замълчава, мъчейки се да преведе. — „Лунната светлина“, мелодията?
Тя почти се усмихва.
Всички започваме от една-единствена клетка, по-дребна от прашинка; много по-дребна. Делим се. Умножаваме се. Събираме и изваждаме. Материята върви от ръка на ръка, вливат се и се изливат атоми, молекулите се въртят, белтъчините се пришиват една за друга, митохондриите разпращат окислителните си постановления; започваме като микроскопичен електронен рояк. Белите дробове, мозъкът, сърцето. След четирийсет седмици шест трилиона клетки минават през менгемето в родовия канал на майките ни и ние изплакваме. После светът заживява в нас.
Мари-Лор дърпа шперплата. Вернер я хваща за ръка и й помага да излезе. Тя изтупква по чорапи върху дюшемето в дядовата си стая.
— Mes souliers * — смънква, — не можах да си намеря обувките.
* Обувките ми (фр.). — Б.р.
Втората консерва
Момичето сяда съвсем тихо в ъгъла и загръща палтото около коленете си. Начинът, по който подвива глезени под себе си. Начинът, по който пръстите й пърхат из въздуха. Все неща, които той сигурно ще запомни завинаги.
От изток думкат оръдия: обстрелват града и той им отвръща с обратни залпове.
Умората почва да го оплита в мрежите си. Казва на френски:
— Ще има… Waffenruhe. Спиране на сражението. По обед. За хората, да излязат извън града. Мога да те изкарам.
— Сигурно ли е?
— Не — казва той. — Не зная дали е сигурно. — Мълчи. Оглежда панталоните, прашната си куртка. Униформата му го прави съучастник във всичко омразно за момичето. — Има вода — казва той, отива до отсрещната стая и без да гледа към тялото на Фон Румпел в леглото й, донася кофата. Тя я обгръща с тънките си като сламки ръце и пие жадно; цялата й глава изчезва в нея.