Дар за бурята [bg]

— Къде живееше?

— Не знам, никога не знаехме кога ще дойде. Появяваше се внезапно и тогава настъпваше празник. После, като си отидеше, живеехме единствено в очакване на новата му поява.

— Спомняте ли си цялото му име?

— Никога няма да го забравя, казваше се Шабиер Табесе и според мен беше около четиресет и пет годишен. Не знам нищо повече, тогава не ни беше нужно да знаем повече. Освен това, че го обичахме и че той ни даваше власт. Табесе ни казваше какво да правим и как точно да го правим, показваше ни древни магии, защитаваше връщането към традицията, зачитането на корените, на първичните сили и на начина за връзка с тях, който се изразяваше в поднасянето на дарове. Той ни разкри забравената религия, вълшебното присъствие на невероятните създания, обитаващи, откакто свят светува, тия места. Обясни ни как първите заселници на Бастан поставили знаци под формата на мегалитни паметници и енергийни канали по цялата територия. Линиите на Уоткинс ги отнасяха към неолита и разкриваха присъствието на природните сили още тогава; ние само трябваше да ги събудим и да им поднесем дарове, а за отплата щяхме да получим каквото си пожелаехме. Обясняваше ни как в продължение на хилядолетия човекът е съжителствал с тези сили в ползотворен и твърде удовлетворителен и за двете страни съюз, като в замяна трябвало само да им принася в жертва дребни животни, и то по определен начин. — Свидетелят прекара решително ръка през лицето си, сякаш искаше да заличи чертите си. — Скоро се проявиха първите благодеяния, първите признаци на власт и ние се почувствахме окрилени и всемогъщи като средновековни магьосници… Дори не можете да си представите какво е усещането да знаеш, че си предизвикал някакъв ефект, независимо какъв. Толкова е величаво, че се чувстваш като бог. Но колкото повече получавахме, толкова повече се изискваше от нас. Аз живях в тази общност почти година и се сдобих с невероятни познания, умения и опит… — Човекът спря и остана загледан безмълвно в пода толкова дълго, че Амая започна да губи търпение. Но ето че той вдигна лице и продължи. — Няма да разказвам за „жертвоприношението“, не мога. Важното е, че го направихме, и макар че всички участвахме, всъщност го извършиха самите родители, те убиха дъщеря си, такова беше условието. Когато всичко свърши, тялото беше отнесено и след няколко дни групата почна да се разпада. За по-малко от месец всички се пръснаха, а Табесе повече не се появи. Аз бях сред последните, които си тръгнаха. Остана само двойката, поднесла скъпия дар. Дълги години не видях нито един от присъстващите, но знам, че са живели добре, поне колкото мен. Аз започнах работа, завъртях търговия и много скоро забогатях. Ожених се — продължи той, докосвайки халката си, — роди ми се дете, син. На осем години се разболя от рак и при едно от посещенията в болницата разпознах сред лекарите един от членовете на групата. Той дойде при мен и след като се осведоми за състоянието на сина ми, каза, че можел да помогне, само трябвало да поднеса нещо в дар. Болката и отчаянието да гледам сина си толкова сериозно болен, ме накараха да се замисля. За добро или за лошо, човек си задава много въпроси, когато вижда, че детето му умира, но най-вече се пита защо това се случва точно на него, какво е направил, та да го заслужи, а в моя случай отговорът беше ясен като Божия глас, който ехтеше в главата ми. След няколко месеца синът ми почина. На следващата седмица отидох в най-близкото полицейско управление и ето ме днес тук. Направихме каквото се искаше от нас и получихме съответната отплата, това е факт, като този, че сега стоя пред вас. От мига, в който подадох жалбата и си признах, всичко около мен рухна. Загубих работата и парите си, загубих жена си и дома си, загубих приятелите си. Нямам къде да отида, нито към кого да се обърна.