Дар за бурята [bg]

— Аз ѝ предложих помощта си — бе признала лелята. — Знам, че не бива да вземам страна, но според мен за Рос това е нещо много по-важно и по-дълбоко, отколкото за Флора.

— Джеймс също ѝ е предложил, но Рос отказала с довода, че трябвало да се справи сама.

— Същото каза и на мен — отвърна натъжено Енграси. — Понякога не знам дали е хубаво да си толкова независим. Не знам кой ви е втълпил, че трябва да се справяте сами с всичко.

Успокоена от привидното спокойствие, Амая остави леля си там и след няколко минути пое отново към Памплона.

Мъглата я съпътстваше неотстъпно до тунела при Алмандос, принуждавайки я да намалява скоростта и да се вглежда внимателно в това шосе, което всяка година вземаше своя кръвен данък сред камионджиите, пътуващи от Памплона до Ирун, както и сред местните жители, които с примирение приемаха тази жестока дан, както се примиряваха с дъжда, мъглата или периодите на затворен тунел, когато трябваше да обикалят по още по-опасния стар път.

Амая не спираше да мисли за доктор Такченко, за случилото се и за инстинкта ѝ да изпрати мострата по куриер. Мъжът ѝ беше прав, докторката беше не само корава, но и много находчива жена. За времето, откакто се познаваха, тя неведнъж ѝ бе показала, че притежава блестящ ум и вродено чувство за самосъхранение, което я бе опазило още в родината ѝ, но от друга страна, по причини, които не споделяше, бе породило у нея силна алергия към полицейските участъци. В случая бе предусетила важността и заплахата, криещи се в дадената ѝ мостра, нещо, което самата Амая не бе доловила. Беше подценила стойността на находката си и бе изложила доктор Такченко на опасност. Но ако миниатюрното парченце плат се окажеше улика, улика, пропусната от експертите, и след като никой не я бе видял да го взема, значи, само убиецът знаеше къде се намира то и че е толкова съществено, че да го издаде или поне да насочи подозренията към него. В главата ѝ прозвучаха думите на Сарасола: „Може би несъзнателно сте се доближили прекалено много до нещо наистина опасно“.