Дар за бурята [bg]

43

Мъглата, слязла от планините, се бе настанила на улиците като законен властелин на долината, предизвиквайки невярното усещане за по-ранен час точно преди разсъмване, когато денят би спрял, ако слънцето не успееше да си проправи път сред облаците. Амая караше внимателно по тесните улици на „Чокото“, за да излезе на шосето за Франция, когато видя Енграси, загърната в сивото си палто. Вървеше долепена до древните къщи в най-стария квартал на Елисондо, близо моста. Когато се изравни с нея, спря колата и спусна прозореца.

— Лельо, къде отиваш толкова рано?

— Миличка! — усмихна се Енграси. — Каква изненада! Мислех, че си в Памплона.

— Точно натам отивах. А ти?

— Тръгнала съм към пекарната, Амая. Безпокоя се за сестрите ти. И двете не се отказват от безумната идея за делба, всеки ден се карат и реших, че е добре да намина, тъй като снощи Флора се обади на Рос и ѝ съобщи, че днес сутринта щяла да заведе одитор и оценител в работилницата.

Амая отвори вратата на пътника.

— Качвай се, лельо, идвам с теб.

Пред входа на пекарната бяха паркирани няколко непознати коли, освен мерцедеса на Флора. Управителят ги поздрави с много сериозно изражение, по същия начин ги погледнаха и останалите сладкари, които работеха край стоманените плотове. Съсредоточена и мълчалива, Рос седеше зад бюрото в кабинета и изглеждаше твърдо решена да не напуска това място, сякаш ставаше дума за укрепление или отбранителна кула, или може би само за символ на власт над предприятието, откъдето наблюдаваше шетнята на двама мъже в костюми. Единият мереше помещението и снимаше машините и пещите; вторият седеше до Флора и счетоводителя, който от години водеше сметките на „Пекарници Саласар“, на едно от високите столчета около барплота, където очевидно се чувстваха доста неудобно. Като ги видя, Флора се усмихна, но Амая долови, че е нервна, колкото и да се опитваше да го прикрие под обичайната си глазура на деспотично самодоволство, сякаш тя беше господарката, червената кралица, която с уверените си маниери и глас, малко по-висок от необходимото, постоянно даваше да се разбере кой командва. Само че Амая я познаваше и схвана, че това е само поза, предназначена за нейната публика, и не отговаряше на беглите ѝ погледи към Росаура, която наблюдаваше безучастно тази демонстрация на сила, подобно на търпелив зрител, очакващ края на пиесата, за да реши дали му харесва, или не. А това плашеше Флора. Тя беше свикнала да постига желания ефект с действията си, да кара света да се върти според прищевките ѝ и реакцията, по-точно липсата на реакция от страна на Рос, я изваждаше от кожата — Амая го долавяше в начина, по който сестра ѝ бавно и дълбоко си поемаше въздух всеки път когато я погледнеше. Но пасивността на Рос тревожеше не само Флора. Лелята и Амая бяха единодушни, че това, което за Флора представляваше, чисто и просто, предизвикателство, пореден случай да покаже силата и надмощието си, щеше да съсипе Рос, за която работилницата се бе превърнала в център на съществуването през последната година, в място, свързано с мечти за нови проекти и може би първия ѝ голям успех в живота.