Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Ли Шай Тун се обърна към Шепърд, който през цялото това време мълчеше.
— Правя го в името на живота. Ти разбираш, нали, Хал?
Шепърд се усмихна тъжно.
— Разбирам, Шай Тун.
— Ами Седмината? — Толонен стоеше вдървен, в стойка „мирно“, цял трепереше от мъката, която изпитваше. — Няма ли да им кажеш какво чувстваш в сърцето си? Няма ли да ги склониш за вувей?
Тангът отново се обърна към генерала:
— Седмината сами ще вземат решение. Но да, аз ще ги склоня за вувей. За доброто на всички.
— А какво каза Ли Юан?
Въпросът на Толонен бе неочакван, почти нахален, но Ли Шай Тун го пропусна покрай ушите си. Сведе поглед — спомни си разговора със сина си по-рано същия ден. „Правя го заради тебе — беше му казал той. — Разбираш смисъла, нали, Юан?“
Но Ли Юан се бе поколебал и Тангът бе видял по очите му как се борят в него чувствата и дългът пред баща му.
— Ли Юан се съгласи с мене. Както си знаех.
Прочете изненадата в очите на генерала; след това забеляза колко вдървено беше застанал той в очакване да го освободят.
— Съжалявам, че не сме на едно мнение по въпроса, Кнут. Бих искал да не е така. Въпреки това ти благодаря, задето говори с мене открито. Ако това те успокои, ще изложа възгледите ти пред Съвета.
Толонен вдигна изненадано поглед, после се поклони.
— За което съм ви дълбоко благодарен, чие хсия.
— Добре. Тогава няма да те задържам.
След като Толонен си тръгна, Ли Шай Тун дълго седя, потънал в мисли. След всичко, което Толонен бе казал убедеността на генерала го бе потресла. Не беше го очаквал. Когато най-накрая се обърна към Шепърд, тъмните му очи бяха потънали в болка, а на лицето му се беше изписала тревога.
— Е, Хал… Какво мислиш?
— Кнут го приема лично. И поради това преценката му е замъглена. Ти не бъркаш. Макар сърцето ти да кърви, помниш, че си Танг. А един Танг трябва да вижда нещата ясно. Макар и да дължим на мъртвите най-дълбока почит, трябва да посветим енергията си на живите. Мислите ти са здрави, Ли Шай Тун. Това е и ще бъде най-важната ти мисъл, за каквото и да ридае сърцето ти.
Ли Шай Тун, старши член на Съвета на Седмината и управник на Град Европа, се изправи и обърна гръб на съветника си; в ъгълчето на окото му, зачервено от кръвоизлив, проблесна сълза.
— Тогава — вувей.
Момиченцето се извърна рязко — движенията й бяха плавни като на балерина. Лявата й ръка се спусна надолу в дъга и сграбчи нападателя отстрани. В същия миг изхвърли десния си крак, стъпалото й се изопна, удари нападателя и изби оръжието от ръката му. Движението бе съвършено и мъжът, висок почти два пъти колкото нея, залитна назад. Тя за миг се намери върху него, а от устните й се откъсна пронизителен боен вик.
— Задръж!
Тя застина, дишайки тежко, и извърна глава към инструктора си. Бавно се отпусна и отстъпи от просналия се на земята нападател.
— Отлично. Този път точно навреме, Джелка. Без никакви колебания!
Инструкторът й, същински великан на средна възраст, когото тя познаваше само като Сиян, се приближи към нея и я потупа по рамото. На пода, близо до нея, нападателят — професионален боец, поканен само за тазсутрешната тренировка — се изправи бавно и се поотупа, после й се поклони. Явно беше изненадан, че го е победило дребосъче, при това момиче, но Сиян му махна с ръка да си върви, без дори да го погледне.
Сиян се отдалечи от детето и го заобиколи. Тя се обърна — беше нащрек, знаеше колко много обича той да погажда номера. Но преди да успее да отбие ръката му, той залепи червена лепенка върху предпазната и дреха там, където се намираше сърцето. Щом понечи да измъкне ръката си, тя я хвана, ала беше твърде късно.
— Убих те! — каза той.
Напуши я смях, но не посмя да се засмее. Знаеше колко сериозно е всичко това.
— Уби ме — сериозно кимна тя.
Имаше игри и игри. Тази беше от онези на живот и смърт. Знаеше, че трябва да я научи добре. Със собствените си очи бе видяла какво можеше да й струва другото. Горкият Хан Чин. Дни наред беше плакала за него.
В дъното на залата за тренировки вратата се отвори и влезе баща й. Беше облечен в пълна униформа, но в чистобял, неопетнен цвят — от ботушите до фуражката. Бяло. Траурният цвят на хан.
Генералът се приближи към тях. Сиян направи дълбок поклон и се отдалечи. Джелка, все още задъхана от усилието, се усмихна и се втурна да прегърне баща си. Той се наведе и я целуна.
— Добре беше — каза той. — Много си напреднала, откакто те гледах за последен път.