Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница
- Автор: Crister Sam
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Softpress
- ISBN: 978-619-151-103-7
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница». Краткое содержание книги:
Патикос не може да допусне това да се случи. Ако американската полиция не се поддаде на политическия натиск и реши да обяви резултатите от откраднатата ДНК, не бива да има нищо, с което те да могат да бъдат сравнени. Най-довереният съветник и най-стар приятел на папата влиза в спалнята на Светия отец. В стаята е прохладно и ухае на лавандула. Той се приближава до голямото легло, в което спи божественият представител на Господ на земята. На по-малко от педя встрани има малко инкрустирано със сребро ковчеже, съдържащо парче дърво, върху което е попаднала най-скъпоценната капка кръв на този свят.
Христовата кръв. Парчето е взето от Животворния кръст. Съхранявано и отбранявано от рицарите на вярата, преди завоевателят Саладин да плени Кръста в битката при Хатин.
Сърцето на Патикос тупти толкова ускорено и силно, че той се опасява да не припадне, преди да се измъкне от спалнята. Всяка крачка на отдалечаване от леглото на папата му отнема цяла вечност. Всеки преодолян метър му причинява нетърпима болка. Така ли се е чувствал Юда в часа на предателството? Когато се добира до своята стая, очите му са пълни със сълзи. Заключва вратата и поглежда през прозореца над Вечния град. Скоро ще се зазори. Църковните камбани ще огласят със звъна си утрото и вярващите ще излязат за сутрешна молитва.
Патикос няма да е сред тях.
В камината гори огън. Колко часове е седял пред нея, разсъждавал е за живота и вярата си, втренчен в пламъците, търсещ утеха в мимолетната им топлина. Патикос взема ръжена и разравя жарта, после с желязото отваря ковчежето. Ръката му се покрива със сажди, когато коленичи и внимателно поставя в огъня благословеното дърво.
Само секунда е достатъчна, за да пламне. Сухото дърво се разгаря с леко пращене. Сърцето на Патикос се свива. Той задържа ръцете си над огъня и оставя пламъците да изгорят кожата му. Когато ръкавите на халата му пламват, свежда глава в ярката оранжева светлина. Последните му думи, преди огънят да го погълне, са:
– Прости ми, Господи, защото съгреших.
184
БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД
От четиридесет на шейсет е вече двайсет на осемдесет. Шансът Ник да оцелее.
Лекарите съобщават на Мици лошата новина още с влизането ѝ в болницата. Има вероятност приятелят ѝ да не преживее нощта. А ако все пак оцелее, може да остане във вегетиращо състояние до края на живота си.
Двайсет на осемдесет.
Вегетиращо състояние.
Шансове за оцеляване.
Мици мисли за всичко това, докато върви по коридорите. Вече съжалява, че каза на Ейми да не идва с нея. Изпрати я вкъщи, каза ѝ да си почине, увери я, че ще се справи сама. Обаче няма да се справи. Чувства се болезнено самотна.
Автоматът в болницата произвежда най-лошата пилешка супа, която е опитвала. Но това е единственото, което е способна да преглътне. Поничките в кабинета на Картър бяха последното твърдо нещо, което сложи в уста, а оттогава ѝ се струва, че е минала цяла вечност. Тя взема пластмасовата чаша, влиза в стаята на Ник и сяда като замаяна до леглото. Полицаите умеят да чакат по-добре, отколкото обикновените хора, но на Мици никога не ѝ се е удавало. Особено когато трябва да чака някой да умре.
Тя се вглежда в бледото му лице. Навремето очите му блестяха от жажда за приключения и той беше може би най-сладкият новобранец, когото бе виждала. Винаги бе потискала естествените си чувства към него. Беше угасила пламъците на страстта, още преди да успеят да се разгорят. Винаги се бе държала строго професионално. Беше го въвела в тънкостите на занаята. Бършеше му носа. Напътстваше го в първото му разследване за убийство. Стоя до него, когато почти припадна на първата си аутопсия. Напи се заедно с него при първата му загуба в съда.
Само едно не си позволи – да се влюби в него.
Тя се навежда към пръстите му, които държи преплетени със своите, и целува ръката му. Това е най-страстната целувка, която му е давала. До момента максималното, което си е позволявала, е да го целуне леко по бузата. При тази мисъл ѝ идва едновременно да се разсмее и да заплаче. Как е могла да потиска така чувствата си? Сигурно заради Алфи.
Заради Алфи и заради близначките.