Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Какво има, Каролайн? — попитах тихо.
— Нищо — отвърна тя. — Стори ми се, че видях някаква сянка.
— Наистина ли? — Погледнах изумено към гаргойла.
Той само сви рамене и се ухили.
— Скоро ще настъпи пълнолуние. Тогава чувствителните хора могат да ни видят понякога, в повечето случаи само с периферно зрение. Но когато се вгледат, нас сякаш ни няма... — Той отново се провеси на полилея. — Старата дама с къдриците също вижда и чувства повече, отколкото си признава. Когато за проба поставих лапа върху рамото й, тя посегна към мен... Но в твоето семейство това не ме учудва.
Погледнах сестричката си с обич. Чувствително дете — да не би накрая да се окажеше, че е наследила виденията на пралеля Мади.
— Сега следва любимата ми част — каза Каролайн с блеснали очи.
Пралеля ни разказа с наслада как садистичната Хейзъл, облечена в неделната си рокля, бе затънала до гуша в редкия оборски тор и се бе разкрещяла истерично: "Ще ти го върна, Маделин, тъпкано ще ти го върна!".
— И наистина го направи. Повече от веднъж.
— Но тази история ще чуем някой друг път — отсече мама категорично. — Децата трябва да си лягат. Утре са на училище.
Всички въздъхнахме, като въздишката на пралеля Мади беше най-тежка.
Петък бе ден за палачинки и никой не пропускаше обяда в училищната столова, тъй като това бе единственото ястие, което ставаше за ядене. Знаех, че Лесли си умираше за тези палачинки, затова не й позволих да остане с мен в класната стая, където имах среща с Джеймс.
— Върви да ядеш. Ужасно ще се разсърдя, ако заради мен трябва да се лишиш от палачинките.
— Но тогава няма да има кой да те покрие, ако някой ненадейно влезе. Освен това искам да чуя по-подробно какво се е случило вчера с теб, Гидиън и зеления диван...
— И при най-добро желание нищо по-подробно не бих могла да ти разкажа.
— Тогава просто ми го разкажи още веднъж. Толкова е романтично!
— Отивай да ядеш палачинки!
— Днес задължително трябва да го попиташ за номера на мобилния му. Искам да кажа, че има златно правило: не се целувай с някого, на когото нямаш дори телефонния номер.
— Вкусни, хрупкави палачинки с ябълки...
— Но...
— Ксемериус ще остане при мен. — Посочих към перваза, където седеше гаргойлът и отегчено ръфаше върха на опашката си.
Лесли капитулира.
— Е, добре. Но се погрижи днес да научиш нещо по-смислено. Размахването наоколо на показалката на госпожа Каунтър няма да ти е от полза! И помни, че ако някой те наблюдава, докато го правиш, ще се озовеш в лудницата.
— Тръгвай най-сетне — настоях нетърпеливо и я избутах през вратата, точно преди Джеймс да влезе.
Призракът се зарадва, че този път щяхме да бъдем сами.
— Тази с луничките винаги ме изнервя с невъзпитаното си дърдорене. Държи се с мен, сякаш съм невидим.
— Това се дължи на факта... О, забрави!
— И така, с какво мога да бъда полезен днес?
— Мислех си, че би могъл да ми покажеш как се поздравява някой в XVIII век по време на соаре.
— Поздравява?
— Да. Като например със "здравей", "хей", ",добър вечер". Сещаш се, както се поздравяват хората, когато застанат един срещу друг. И какво се прави. Ръкостискане, целуване на ръка, поклон. И после всичките тези... "Ваше Височество", "Ваша Светлост", "Ваше Сиятелство"... Всичко е толкова сложно и могат да се объркат толкова много неща.
Джеймс надяна надменно изражение на лицето си.
— Нищо няма да се обърка, ако правиш каквото ти кажа. На първо място ще ти покажа как една дама прави реверанс пред господин, който има същото обществено положение като нея.
— Супер — намеси се Ксемериус. — Но въпросът е, как Гуендолин изобщо ще познае какво е общественото положение на даден господин.
Джеймс го зяпна.
— Какво е това? Къш, къш, котко! Махай се!
Гаргойлът го изгледа невярващо.
— Какво каза?
— Ах, Джеймс — казах. — Моля те, бъди по-внимателен! Това е Ксемериус, мой приятел... ъъъ... гаргойл. Ксемериус, това е Джеймс, също мой приятел.
Призракът извади кърпичка от ръкава си и до носа ми достигна мирис на момина сълза.
— Каквото и да е, трябва да се махне. Напомня ми, че в момента бълнувам, заради пристъп на треска. Бълнуване, в което трябва да давам уроци по добри маниери на едно невъзпитано момиче.
Въздъхнах.
— Джеймс, ти не бълнуваш. Кога най-сетне ще го разбереш? Преди повече от двеста години може и да си имал треска, но след това си... ами ти и Ксемериус, вие двамата... вие сте...
— ...мъртви — довърши мисълта ми гаргойлът. — Ако трябва да го кажем с една дума. — Наклони глава на една страна. — Истина е. Защо толкова го увърташ?