Водосрез

— За малко да се откажа.

— Но все пак дойде.

Той сведе очи към пистолета в ръцете си:

— Понякога осъзнаваш, че ако не рискуваш нещо, за да оживееш, става по-зле от смъртта.

— Аз искам да живея — обяви Мария.

— Всички искаме да живеем — отвърна Тууми.

— Ще трябва да се махнем оттук.

Той се засмя.

— След случилото се… — той поклати глава. — Може да се обзаложиш, че калитата и невадската гвардия ще се сражават още по-яростно да удържат границите… — махна с ръка към горящия град. — Това тук е урок за всеки, който знае къде да гледа.

— Вече никой няма да иска тексасците, нали така?

Тууми се изправи на крака.

— Може ли да ги виниш? — подаде пистолета си на Мария. — Ето, трябва да видиш как се прави. Дръж го. Когато стреля, има откат.

— Защо ми го показваш?

Той я изгледа сериозно:

— Защото, ако някой дойде да ни търси и се стигне до бягство, искам да тичаш.

— Ти ще се справиш.

Но Мария се съмняваше толкова повече в това, колкото по-дълго вървяха и покрай колкото повече вихрещи се схватки минаваха.

Горещината на нощта и пожарите беше като задавящо одеяло и без вода, все едно вървяха през пустиня. Когато най-сетне стигнаха до бежански лагер близо до „дружеските“ помпи, двамата намериха само пепел и отпадъци. Шперплатовите коптори. Червенокръстките палатки. Всичко беше изчезнало.

Имаше димящи трупове. Мирисът на печено месо изпълваше въздуха. Из боклука ровеха животни — диви кучета и койоти, които късаха труповете и се зъбеха едни на други. Мария и Тууми внимателно заобиколиха през руините и се опитаха да проверят дали помпите работят. Чернокожият стискаше насочения към глутниците животни пистолет, а момичето се чудеше какво ли ще правят, ако зверовете наистина им се нахвърлят. Бяха твърде много, че да ги застрелят всичките.

Тууми изучаваше помпите от ръба на площадчето.

— Не мисля, че работят. Електрониката сигурно се е стопила, когато всичко е пламнало.

Мария се втренчи с копнеж в мъртвите помпи и си пожела да беше взела вода от имота на Ветеринаря.

Глутниците кучета продължиха да обикалят труповете.

— Трябва да се махнем от Финикс.

Тууми се изсмя тъжно:

— И къде да идем?

— На север. В Кали. Където и да е.

— И как ще го постигнеш? Ветеринаря притежава повечето хора, които знаят как да преджапат през Колорадо… — той поклати глава. — Веднъж вече ме пипнаха по този начин, нали помниш? Той ще сложи хора да ни следят.

— Може Ветеринаря да е мъртъв.

— Мислиш ли?

Не, не го мислеше. Ветеринаря никога нямаше да умре. Той беше демон. С все хиените си. Те също никога нямаше да умрат.

— Освен това — продължи Тууми — ние сме разорени, а цената за тексасци ще се вдигне. Всички още по-отчаяно отпреди ще се напъват да се махнат оттук. Цената ще се вдигне до небесата. Трябва да печелим време, да съберем малко пари и след това да тръгнем. Помогни ми да стана. Като се върнем в къщата ми, ще съставим план.

— Наистина ли смяташ, че къщата ти още е здрава? — попита Мария.

Тууми се разсмя мрачно:

— Дявол го взел, ако знам.