Седмият печат

Игор беше открил огън след бегълците. Обзет от неудържима паника, Томаш разбра, че играта бе на

живот и смърт. Ако не успееше да ги залови живи, щеше да ги убие. А кой знае, може би вече да не

мислеше да ги залавя, а се опитваше да ги застреля.

Прииска му се да стане и да затича като луд из пролома. Тялото му молеше да го стори, би препускал

като вятър, но малкото останал здрав разум го предупреждаваше, че в мига, в който се надигне, щяха да

го повалят, при това завинаги. Дове ри се на този глас, както слепец се оставя на кучето водач, и се

сниши, свличайки се по надолнището, пълзейки по червената прашна земя, плътно прилепнал като

виеща се змия. Спря за момент, за да се ориентира, и се помъчи да открие другите бе гълци, но Филипе и

Къмингс бяха изчезнали. Явно в отчаяното си бягство всеки беше поел по свой път.

Трак.

Куршумът изсвистя край ушите на Томаш и звукът му подейства като електрошок. Историкът удвои

усилията си и тялото му се затъркаля надолу, търсейки защита в земята. Спря в подножието на скалата,

надвиснала над пролома, и запълзя сред някакви треви с остри листа, които издраха ръцете му. Добра се

до една пролука в скалата и се вмъкна вътре.

Процепът беше тесен и тъмен. С разтуптяно сърце се огледа наоколо, опитвайки се да попие

особеностите на терена, който го заобикаляше. Знаеше, че не бива да се отпуска, че Игор върви по

следите му, че разполага само със секунди, за да се из мъкне от този миши капан. Скалната цепнатина

продължаваше навътре и Томаш почувства ужасна несигурност. Би могъл отново да изскочи навън, в

пролома, да се промъкне покрай стената, но вероятно Игор щеше да го забележи и да го залови. Беше

рисковано. Можеше да се провре в тъмния отвор и да види накъде води, но най-вероятно бе сляпа дупка,

капан, без възможност за бягство. И това беше рисковано.

Какво да прави?

Стрелбата в пролома не преставаше, накъсана и хаотична. Вслушан в ехтящата пукотевица из Уолпа

Гордж, Томаш усети, че някой се приближава. Беше Игор. След като се убеди, че пътят му към прохода

е отрязан, Томаш се шмугна в отвора и се закатери по посока на светлината. Търсеше опора в издати-

ните, залавяше се за някоя буца пръст, стъпваше на камъка като на стъпало, подхлъзваше се и поемаше

отново, мъчейки се да овладее паниката и да се изкачва все по-високо и по-високо, с присъща на

отчаяните дързост.

Стигна до малка площадка и спря да си поеме дъх. Потта се стичаше по лицето му на струйки и

капеше от върха на носа и брадичката му. Никога не си беше представял, че човек може така обилно да

се поти. Усети невероятна жажда, устата му беше пресъхнала. Прокара език по устните, но сякаш бяха

от корк, не откри и капчица слюнка. Сви рамене примирен. В този момент водата беше последната му

грижа.

Дочу движение долу и зърна някакъв силует - беше Игор, който приближаваше с автомат в ръце.