Седмият печат

ловените. Филипе бе отведен във втория джип заедно с други те двама руснаци.

- Къде отиваме? - попита Орлов.

Англичанинът махна към скалите със заоблени била, които се издигаха като червеникави мехури на

хоризонта.

- Към Олга - каза Къмингс. - Онези скални образувания в далеч ината.

Игор огледа целта и се озърна наоколо, за да избере най-краткия път дотам.

- Как се отива? През пустинята ли?

- Не, по-добре да тръгнем по шосе номер четири и пред и Улуру да свием вдясно по черния път.

Джиповете потеглиха с рев из пурпурните пясъци на австра лийската пустиня, вдигайки вихрушка от

прах по пътя, по който бяха дошли, устремени към асфалтираното шосе, което свързваше летището и

Юлара. Беше адска горещина, но Томаш поч ти не я усещаше. Беше прекалено притеснен от онова , което

предстоеше да се случи, за да обръща внимание на такива дре болии.

- Какво смятате да ни покажете в крайна сметка? - поиска да узнае Орлов, разпитвайки Към ингс.

- Сега... хм... ще видите.

- Не - настоя руснакът неотстъпч иво. - Искам да знам.

Къмингс и Томаш размениха тревожни погледи. Колкото по-бързо руснаците узнаеха каквото им

трябваше, толкова по-бързо щеше да дойде техният край. Всъщност историкът не хранеше големи

илюзии, че може да оцелее в техни ръце. Беше видял как екзекутираха Надежда и знаеше, че за тези

мъже човешкият живот не струваше повече от този на мравката. Съзнаваше, че той и другите двама

пленници бяха просто насекоми в очите на пазачите си, нищожни буболечки, дръзнали да застанат на

пътя на могъщи интереси, и сега, оставени на произвола, щяха да свършат нейде из тази безкрайна

пустош. И все пак, макар да осъзнаваше всичко това и да разбираше, че съдбата им е предначертана и

нищо не може да промени, Томаш се беше вкопчил в надеждата за живот, в упованието, че може да

избяга и да се спаси. Дори да спечелеха само някакви си десетина минути, за него това бяха цели десет

минути живот и си струваше човек да се бори за тях.

- Какво става? - държеше на своето Орлов, впил оч и в англичанина. - Да не онемя? - Завъртя оръжието

така, че да освободи малко място на седалката, затисната под разплутото му туловище и опря дулото в

челото на Томаш. - Ако не започ неш веднага да пееш, португалският професор ще го отнесе на

секундата. - Подсмихна се ехидно. - Уверявам те, зрелището никак няма да ти хареса. Ще видиш колко е

досадно да чистиш мозък от седалките.

Пот обля Томаш. През главата му трескаво запрелитаха мисли. Какъв ли щеше да е краят му? Дали ще

го боли? Или просто ще престане да съществува - в единия миг го има, в другия го няма. Сега вижда

дулото на автомата, насочен към челото му, а после ще настъпи вечна тъмнина, голямото Нищо.

- Моля ви - каза Къмингс. - Няма нужда от това. Всички сме... хм... разумни хора, нали така?

- Тогава ми докажете, че сте разумен, и м и разкажете останалата част от историята - изръмжа Орлов,

почуквайки с пръст по ръчния си часовник. - Имаме запазен полет за сле добед и искам да приключа с