Каин и Авел [bg]

— Заповядай, седни, Кейт — покани я той. — Няма да ти се извинявам, Уилям, за онова, което ще ти кажа, тъй като мислех, че си в течение: Матю е тежко болен, страда от болестта на Ходжкин и дните му са преброени. Знае от близо година.

Изгубил дар слово, Уилям се свлече на стола.

— Болестта на Ходжкин ли? — възкликна, след като се поокопити.

— Възпаление и увеличение на лимфните възли, което почти винаги завършва със смърт — поясни доста сухо лекарят.

Уилям поклати невярващо глава.

— Защо ли не ми е казал?

— Познавате се още от училище. Мен ако питаш, Матю е горд човек и не е искал да обременява никого със страданието си. Предпочита да умре в самота, но да не занимава другите с онова, което изживява. От половин година го убеждавам да съобщи на баща си. Ето, престъпих обещанието, което му дадох, и казах на вас, но не мога да допусна да го обвинявате за нещо, над което той няма никаква власт.

— Благодаря ти, Андрю — рече младежът. — Как е възможно да съм бил толкова сляп и глупав?

— Не вини себе си — прикани доктор Маккензи. — Откъде си могъл да знаеш?

— Наистина ли няма надежда? — попита Уилям. — Няма ли клиники, специалисти? Парите не са проблем…

— Не всичко се купува с пари, Уилям. Консултирах се с тримата най-добри специалисти в Щатите и с един в Швейцария. За жалост те потвърдиха диагнозата, а медицинската наука все още не е открила лек за болестта на Ходжкин.

— Колко му остава? — прошепна Кейт.

— Най-много половин година, но по-вероятно Матю ще умре до три месеца.

— Пък аз си въобразявах, че имам неприятности — каза Уилям и се вкопчи в ръката на Кейт, сякаш бе спасителен пояс. — Трябва да тръгваме, Андрю. Благодаря, че ни каза.

— Помогнете му, не жалете сили — прикани лекарят, — но, за бога, проявете разбиране. Оставете го да прави каквото иска. Това са последните месеци не от вашия, а от неговия живот. И не му споменавайте, че съм ви казал.

Двамата се качиха на автомобила и Уилям подкара мълчешком към Червената къща. Веднага щом се прибраха, той звънна на момичето, с което Матю си бе тръгнал от увеселението.

— Търся Матю Лестър.

— Няма го тук — отвърна доста подразнено жената. — Замъкна ме в клуб „Ин енд Аут“, но вече беше мъртвопиян и аз отказах да вляза.

После му затръшна слушалката.

Клуб „Ин енд Аут“. Уилям си спомняше смътно, че е виждал табелата, полюшваща се на метален прът, но къде ли? Провери в телефонния указател, отиде в северния край на града и накрая, след като попита един минувач, намери заведението. Почука на вратата. Резето се дръпна.

— Член ли сте на клуба?

— Не — отсече младежът и подаде през решетките банкнота от десет долара.

Вратата се отвори. Уилям отиде насред дансинга — изглеждаше доста нелепо в строгия костюм с жилетка. Танцуващите, долепени един до друг, го изгледаха и се дръпнаха. Уилям затърси в задименото помещение Матю, него обаче го нямаше. Накрая му се стори, че е познал една от случайните му приятелки от последно време — беше сигурен, че рано една сутрин я е виждал да излиза от жилището му. Кръстосала крака, жената седеше с някакъв моряк в ъгъла. Банкерът отиде при нея.