Без свидетели [bg]

Връчих му жълтия бележник, а той се намести на стола и започна да чете. Както виждате, всичко беше една жестока шега. Даниъл Морган за нищо на света не би оставил неопитния Дъглас Маккензи да води кръстосания разпит на единствения съществуващ свидетел по дело за убийство. Не и когато свидетелят е толкова злонамерен, колкото Рита.

– Мисис Едингтън, налага се да ви попитам за името ви.

Отново мълчание. Наблюдавах как Морган чете и се превръща в желязо. На два пъти той се приближи към мен зад гърба на клиентката ни, за да уточни някои подробности около събитията като датата, на която едрата жена бе посетила Рита в затвора, и точния адрес на Джоана Барнс на Валехо Стрийт в Сан Франциско. Морган приключи с четенето, погледна към тавана и си пое дълбоко въздух. Той надраска на една бележка: „Свършил си добра работа. Ако всичко това я изненада, сме я хванали натясно.“ Зарових глава в ръцете си.

– Мисис Едингтън, моля, кажете ни пълното си име.

Морган прокара пръсти през косата си и очите му зашариха из съдебната зала – първо се спряха на съдията, а после на заседателите и препълнената зала зад нас. Накрая той се обърна и прикова поглед в Рита Едингтън. Тя продължаваше да гледа в мен. Усетих всички очи върху себе си – на съдията, Хаузър и заседателите. Втренчих се право напред. Знаех едно: Рита трябваше да проговори, преди някой да намери основание да ме арестува заради държанието ми в коридора. (Въпреки че бях адвокат, имах право да запазя мълчание – виж делото „Спевак срещу Клайн“). Знаех обаче, че Рита няма да проговори. Спомних си за страха, който витаеше в конферентната зала в деня, когато Ферис Едингтън негласно бе обявил, че няма да плати сметките си, ако не се съгласим да защитаваме внучката му. (Поне тогава си мислехме, че Миранда е негова внучка.) Всички адвокати се страхувахме от него, но чувствата ни нямаха нищо общо с тези на Рита Едингтън, докато седеше на свидетелското място и гледаше в мен. Онова, което усещаше, сякаш излизаше през всяка пора от тялото ѝ и танцуваше на зеления килим около нас. Думите „Изглеждаш страхотно“, които бе изрекла в коридора, щяха да бъдат единствената ѝ лъжа този следобед.

– Ще ни съобщите ли пълното си име, мисис Едингтън?

Рита не откъсна поглед от мен. Тя не премигна и не отговори на въпроса, въпреки че този път го бе задал самият съдия. Долових раздвижване до себе си и забелязах, че Миранда Едингтън е вперила очи в майка си. Миранда трепереше. Бях дотолкова погълнат от собствените си страхове, че съвсем забравих за малката ни клиентка. Сега видях, че е на път да се разплаче. Прегърнах я и я притиснах до себе си, а тя сграбчи ръката ми така силно, че ме заболя.

– Не се притеснявай – прошепнах. – Няма защо да се страхуваш. Тя не може да ти навреди сега.